Година 4, брой 14, Юни 2006 г.

Съдържание:

Предизвикателствата на промяната -
новото военно ръководство в Министертво на отбраната
Велизар Шаламанов

Бележка по дебата за американските бази
Благовест Ташев

Европейското членство на Турция от гледна точка на сигурността
Мария Дерменджиева

Гражданско-военните отношения и войната срещу тероризма
Мери Борисова

Организации

Предизвикателствата на промяната -
новото военно ръководство в Министертво на отбраната
Велизар Шаламанов

За да бъде успешна промяната в която и да било обществена сфера, необходими са следните основни елементи: визия, стратегия и екип, който да я осъществи. Делегират се необходимите права и се поставя фокус върху резултатите в кратки срокове. Целта е да се развие нова култура за сигурност.

Това са и предизвикателствата на очакваната от 01.06.2006 г. промяна във висшето военно ръководство. На персонално ниво тя е многообещаваща. Залага се на офицери, които имат реален команден опит, като се започне от началника на Генералния щаб, който е командвал и армейски корпус, и сухопътните войски, и се стигне до новите началници на управления в ГЩ. Подмладяването и връщането на хора с опит от Брюксел и Монс на ключови позиции в ГЩ и в съвместното оперативно командване създава условия командният състав да бъде мотивиран. Тази промяна обаче ще има смисъл, ако доведе до конкретни резултати. Истинската оценка ще дойде след 100 дни, когато се изясни какви резултати си поставя като цел този екип през следващите 3-5 години в следните ключови области:

Очакванията в обществото са високи, също и в средите на нашите съюзници и съседи, както и в НАТО и ЕС като международни организации. Не по-малка е и отговорността на цивилното ръководство, което е в началото на един мандат, натоварен с много социални проблеми. Това означава, че след първоначалната инвестиция в хеликоптери и транспортни самолети едва ли ще се разполага с такъв голям финансов ресурс, какъвто е необходим за продължаване на модернизацията със същото темпо на разходи.

В тази ситуация нараства ролята на прецизния анализ, детайлното разработване на алтернативи за развитие, избора и ефективното изпълнение на подходящите варианти. Налага се постоянно измерване на резултатите и комуникиране с обществото, а и със съюзници и съседи.

Затова стартът на промяната налага след персоналните смени да има сериозно изследване по трансформацията, подготвено на национална основа и завършено съвместно с Командването по трансформацията на НАТО. Целта на това изследване е да дефинира визията, стратегията и плана за действие през следващите 3-5 години във възможно най-конкретен вид с реалистична ресурсна осигуреност.

Забавянето на промяната или позоваването на съществуващи планове, направени в условия на силно влошени гражданско-военни отношения, на затруднена комуникация със съюзниците и НАТО, при липса на ресурсна рамка и на организация за управление на промяната, на нейното измерване и отчитане може да доведат до сериозни проблеми след по-малко от година. Негативните тенденции може да се засилят в резултат на очакваните решения по отношение на трансформацията на срещата на НАТО в Рига, операциите и партньорствата, които ще изискват още по-голямо натоварване на Министерството на отбраната при същевременното намаляване на заделяния от държавата ресурс в тази област.

Отново е налице само един изход: прецизен, научно-обоснован и подкрепен от практически опит анализ, съчетан с детайлно планиране и стриктно управление на реализацията. Именно в този контекст са и усилията в НАТО, осъществявани чрез различните екипи за анализ и оценка и чрез екипите по управление на промяната в Агенцията за консултации, командване и управление в частност и в Командването по трансформацията като цяло.

Очертава се още едно трудно лято за развитието на отбранителната система, а първите резултати от промяната ще са видими на есен. Истинската оценка обаче ще стане ясна година след това, защото 2007 е критичната година на членството ни в НАТО в рамките на целите за развитие на силите и участието в операции.

Бележка по дебата за американските бази
Благовест Ташев

Проблемът с дебата за базите
Присъствие на американски военни части на българска територия предизвика дебат много преди подписването на споразумението за военно сътрудничество между България и САЩ, което е добра атестация за интереса на гражданското общество към по важен за страната въпрос. Споразумението вече е факт и като че ли всичко, което можеше да се каже за последствията от него, сякаш беше казано. Това обаче не е така.

Проблемът с дебата за базите е, че той бе доминиран от две тенденции. Едната от тях е характерна за всеки дебат по важни за България въпроси на външната политика. Прави се опит да се установят всички измерими печалби и загуби от едно или друго решение. При това обикновено става въпрос за преките ползи и загуби в краткосрочна перспектива. Така например, когато беше взето решение за изпращане на български контингент в Ирак разумността на това решение се сведе до два основни, финансови по своята същност аргумента. Според тези, които подкрепяха мисията, това беше единственият начин страната да си върне дълга от Багдад. А според тези, които се противопоставиха на мисията, решението струва огромни средства от и без това оскъдния държавен бюджет. Разбира се, няма нищо лошо в това да се обръща внимание на краткосрочните измерими ползи и загуби от дадено решение. То обаче се превръща в недостатък, когато този фокус пренебрегва всички останали ползи и загуби, особено трудно измеримите.

Наред с тенденцията да се търсят преките измерими ползи и загуби от дадено външнополитическо решение, съществува и още една тенденция. Дебатите по важни за страната въпроси обикновено са доминирани от очакванията дадено решение или дата - постигането на членство в НАТО или в ЕС, подписването на важен договор, изпращането на военен контингент в конфликтен регион и т.н., да решат изцяло даден проблем, да гарантират постигането на някаква цел абсолютно. Така например, членството в ЕС трябва да осигури просперитета на България, НАТО се очаква да гарантира всички аспекти на националната сигурност, а участието на военен контингент трябва да осигури връщането на външен дълг. За съжаление, в политиката големите цели, вкл. и външнополитическите цели се постигат чрез многократни избори измежду различни опции, взимането на многобройни решения и прилагането на многобройни взаимосвързани политики. Поотделно изграждането на демокрация или постигането на просперитет, или осигуряването на сигурност не могат да бъдат постигнати с едно-единствено действие или на една- единствена дата.

Така например, през 1999 г. ЕС взе решение да покани България да започне преговори за присъединяване към съюза, макар че страната ни бе определена като недостатъчно подготвена в сравнение с останалите страни в Централна Европа. Това решение на ЕС щеше да бъде невъзможно, ако страната ни не беше подкрепила акцията на НАТО в Косово през пролетта на същата година. Следователно, решението на българското правителство да подкрепи НАТО в конфликта му с Белград беше важна причина за започване на преговорите. То не осигури членство в ЕС, но без него започването на преговори в този период щеше да бъде невъзможно. Разбира се, след започването на преговорите, а дори и преди това, България трябваше да предприеме още многобройни действия и да приложи редица политики, за да може днессега да е на прага на ЕС. С други думи, постигането на една цел изисква многобройни и последователни действия и политики.

По подобен начин постигането на повече сигурност не може да бъде осигурено единствено чрез членство в НАТО. И то изисква многобройни действия и политики. Въпреки това постигането на повече сигурност минава през членството в НАТО като една от най-важните цели в този процес. Американското военно присъствие в България трябва да бъде разглеждано именно в този контекст. За съжаление дебатът за това присъствие страдаше от посочените по-горе слабости, а именно стремежът всички дискусии за ползите от него да се сведат до изчисление на преки материални печалби, от една страна, а от друга, да се установи дали това присъствие решава въпроса с националната сигурност.

Какво намери място в дебата за базите?
Първо, да припомним накратко какво беше казано в дебата за базите. Той включваше дискусии за:
•  Целите на американското военно присъствие на българска територия;
•  Видът на бъдещите бази;
•  Икономическите ползи и щети за българското общество и икономика на местно и национално ниво от разполагането на базите;
•  Ползите за българските въоръжени сили от американското военно присъствие в смисъл на придобиване на съвместен опит, въоръжение и ползване на модернизираните съоръжения;
•  Преките последствия за сигурността на страната, вкл. вероятността от терористични атаки срещу български цели и интереси, гаранциите за териториалната цялост на страната и най-общо защитата на националните интереси (каквито и да се тези интереси според разбирането на обсъждащите проблема);
•  Перспективите за развитие на българо-американските политически отношения;
•  Екологичните последствия от разполагането на базите;
•  Самочувствието на българското общество предвид присъствието на чужди войски (няма начин да не включим и този елемент от дебата, след като това се оказа много популярна тема за мнозина автори на мнения за базите).

Разбира се, дебатът по тези въпроси включваше напълно противоположни заключения за последствията от американското военно присъствие, които изцяло зависеха от предварителните нагласи на коментаторите. Едни смятаха, че така България получава повече сигурност, докато други настояваха точно обратното.

Какво не намери място в дебата за базите?
Логично е да се приеме, че изброените в началото елементи в дебата са важни за определянето на ползите и загубите от американското военно присъствие в страната. За съжаление обаче трябва да се посочи, че в този дебат липсваше може би най-важният елемент - за стратегическите ползи или загуби от това присъствие.

Разпадът на социалистическата общност изправи България пред стратегическа неопределеност. Краят на противопоставянето между два блока в края на 80-те години не можа да премахне чувството за несигурност, тъй като международната среда загуби своята предвидимост, а в същото време страната ни нямаше принадлежност към общност със свои ценности, структура и ресурси. В този контекст България в лицето на своя елит и общество реши да стане неотделима част от либералната, демократична общност, т.е. част от Запада. Някои твърдят, че този консенсус е съществувал през 1990 г., а други - че той се е появил през 1997 г. За да постигне тази цел, страната ни предприе редица стъпки и приложи редица политики, вкл. процес на присъединяване към ЕС, членството в НАТО, реформи във всички обществени сектори. С други думи, процесът на присъединяване към Запада е свързан с прекъсване на присъствието в зона на стратегическа неопределеност и непредвидимост и постепенното присъединяване към нова общност, в която тези негативи или са сведени до минимум или съществуват капацитети за справяне с тях. България направи стратегически избор, който е свързан с определени последствия, както за мястото на страната в международната система, така и за нейното поведение.

Независимо от постепенното присъединяване на България към Запада, страната ни не може да избегне последствията от географията. Тя се намира в зона на нестабилност и близо до други зони, които са източници на заплахи не само за националната ни сигурност, но и за сигурността на Запада. Така присъединяването на България към Запада не само премахва принадлежността ни към зоната на неопределеност и непридвидимост, но и превръща страната ни в зона, в която присъстват инструментите на Запада за отговор срещу източниците на заплахи и рискове, както те присъстват във всички останали страни от общността. Американското военно присъствие в страната ни трябва да се разглежда именно като част от този процес. Не е възможно България едновременно да става част от Запада и в същото време да не бъде част от западната система за сигурност. Страни, които имат само частично участие в многобройните институции, политики и действия на Запада, просто не са част от него. Те могат да бъдат партньори на тази общност, но не са част от нея. Ако България избере да не предостави територията си за американски бази, страната ни би направила голяма крачка назад в процеса на излизане от зоната на стратегическа неопределеност и непредвидимост. Това разбира се не би довело до излизането на България от НАТО или до невъзможност да се присъедини към ЕС, но както вече бе споменато, постигането на големите цели изисква извървянето на множество крачки, всяка от които е важна и необходима.

Европейското членство на Турция от гледна точка на сигурността
Мария Дерменджиева

През последните седмици политическият дебат за европейското членство на Турция отново набра скорост. В България се чуха различни политически позиции, разбра се, че на правителствено равнище пред представители на ЕС се лобира активно за скорошното приемане на Турция в съюза. От друга страна, Демократи за силна България призоваха за по-предпазлив подход към членството на Турция в ЕС, защото присъединяването на неподготвена Турция би навредило силно както на българските, така и на европейските интереси. Обсъждане на единна национална позиция по въпроса обаче засега липсва поради нежеланието на българските управляващи.

В противоречивия дебат за членството на Турция противниците обикновено наблягат на аргументи от икономически и културен характер. А приносът на Турция за сигурността на Европа се изтъква най-често като основен в полза на присъединяването й към съюза. Безспорно е геостратегическото значение на Турция. Оспорван обаче е въпросът дали е необходимо по тази причина нейното пълноправно членство или едно привилегировано партньорство (независимо от неясните характеристики на това определение според съществуващите документи на ЕС) би било достатъчно за реализирането на този принос.

Най-силните доводи за пълноправното членство на Турция в ЕС са именно в сферата на сигурността: принос към Европейската политика за сигурност и отбрана (ЕПСО); принос за превръщането на ЕС в световен политически актьор в областта на сигурността; изпълняване на ролята на мост към ислямските държави в Близкия и Средния изток и на модел за тяхното развитие. Анализът на настоящото състояние на ЕС и на Турция като политически актьор показват, че тези аргументи всъщност не са достатъчни.

Политиката за сигурност на ЕС и приносът на Турция
ЕС е наднационална организация, чийто финансови и икономически цели са измерими. Целите в сферата на сигурността обаче трудно се измерват. Те в немалка степен имат ценностен характер и се основават на морално-политически категории. Затова ролята на Турция за сигурността на Европа би могла да получи истински измерения единствено при споделяне на трансатлантическите ценности като свобода, демокрация, върховенство на закона, зачитане на човешките права и т.н. Независимо от някои конституционни и законодателни промени в Турция все още не е постигнато много в тази посока, защото правоприлагането продължава да се извършва избирателно.

Като икономическа сила ЕС доскоро се намесваше на международната сцена само с мека сила, а политиката за сигурност се прилагаше само от страна на столиците. По тази причина през декември 2003 г. бе приета Европейската стратегия за сигурност, която обаче на практика не определи ясно ключовите въпроси и не обвърза цели и средства достатъчно ефективно, за да се приспособят по-добре към новите задачи. В случай че ЕС поиска да засили своята роля като глобален актьор в сферата на Общата външна политика и политика за сигурност (ОВППС) и Европейската политика за сигурност и отбрана (ЕПСО), това трябва да бъде подплатено концептуално. Ако обаче ЕС не конкретизира своите цели в този аспект, Турция не би могла да спомогне за реализирането на европейските интереси. Когато един колективен актьор иска да продължи да се интегрира в даден сектор, трябва да са налице общи гледни точки и представи за разрешаване на проблеми.

Европейската интеграция от самото си начало се люшка между двата процеса - задълбочаване и разширяване. Една от тайните на успеха на европейската интеграция е, че още от създаването на Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС) принципният въпрос за крайната цел на интеграцията се избягва. Напоследък сред анализаторите се утвърждава мнението, че най-вероятният сценарий за развитието на ЕС е да остане на това равнище на интеграция - между Договора от Ница и конституцията. Това би могло да доведе до ренационализиране на дадени сфери на компетентност, както и до засилено сътрудничество вътре в съюза и извън него. На този фон доводите за пълноправното членство на Турция от гледна точка на сигурността са преди всичко дългосрочни и се свеждат до неминуемото засилване на мощта на ЕС в областта на политиката за сигурност и до преследването на общи стратегически интереси за стабилизиране на района на Близкия изток, превръщайки Турция в модел на процеса на модернизация за ислямските държави.

Докато съществуваше Западноевропейския съюз (ЗЕС) Турция като асоцииран член можеше да влияе върху взимането на решения, но в ЕПСО като вътрешносъюзен процес това е невъзможно. Едно привилегировано партньорство би помогнало на Турция да направи своя принос към ЕПСО, което обаче означава, че участващите в ЕПСО трети страни трябва да получат повече права. В крайна сметка присъединяването на Турция в ЕС трябва да има други достатъчно сериозни причини - политически, икономически, социални и цивилизационни - които да са изгодни и за двете страни. Основните аргументи от гледна точка на политиката за сигурност в полза на приемането на Турция в ЕС, както и проблемите на държавата в същата област не представляват необходимото основание поради съображения за сигурност да се подкрепи пълноправното членство на Турция. По-скоро съществува опасност да се претовари развиващата се в момента европейска интеграция в сферата на ОВППС и ЕПСО и така да се отслаби съюзът като цяло. Последната иракска война показа, че сред държавите членки на ЕС има разногласия по отношение на политиката за сигурност. Присъединяването на Турция с множеството системно присъщи и поне средносрочно неразрешими конфликти би засилило различията във възгледите. В дългосрочен план ЕС вероятно ще развие манталитета, механизмите и инструментите, за да се превърне в по-ефективен международен актьор с по-голяма тежест в сферата на политиката за сигурност. Но разширяването на ЕС отвъд Босфора на този етап не би помогнало за това.

Под въпрос е също дали пълноправното членство на Турция по някакъв начин ще реши вътрешнополитическите й проблеми и дали една държавна криза няма да предизвика криза и в ЕС. В такъв случай ЕС няма да бъде в състояние да реагира нито външнополитически, нито чрез инструменти на политиката за сигурност, като се има предвид как функционира засега ОВППС. Това важи още повече и в контекста на неяснотата около приемането и на европейската конституция, която трябваше да е основополагащ камък за дееспособността на разширения ЕС. В този смисъл, доколкото ЕС не би се претоварил, привилегированото партньорство носи предимства. Статутът "привилегирован партньор" засега обаче има само неясни теоретични измерения, затова е наложително той да бъде прецизиран с по-конкретни права и задължения. Защото дипломатическият или военният принос на Турция към ЕПСО/ОВППС едва ли би я задоволил, след като ще е изключена от участие във взимането на решения.

В контекста на тези предпоставки, които прогнозират едни трудни предприсъединителни преговори между Турция и ЕС, българската държава трябва да формулира и отстоява своите специфични интереси и изисквания като скорошен член на ЕС.

Гражданско-военните отношения и войната срещу тероризма
Мери Борисова

Една от най-важните максими в гражданско-военните отношения е, че "войните са нещо твърде важно, за бъдат оставени на генералите". В момента гражданско-военните отношения отново са гореща тема в САЩ, след като шестима бивши генерали и висши политици поискаха оставката на министъра на отбраната Доналд Ръмсфелд. Според тях Ръмсфелд е игнорирал съветите на военните за войната срещу тероризма в Ирак и е оставил въоръжените сили да провеждат недобре планирани военни и възстановителни действия. Една от основните критики е, че твърде малко военни части са били предоставени за войната, което е довело до невъзможност да се възстанови редът след премахването на режима на Саддам. Разпускането на иракската полиция и въоръжени сили и забавянето при създаването на временно правителство вече са признати по-скоро като политически, отколкото военни грешки.

Министърът на отбраната е критикуван за отказа му да проведе войната в Ирак съобразно плана на въоръжените сили за нападение. Ръмсфелд предпочете да изпрати сравнително малобройни военни части и разчиташе на високотехнологичи въоръжения, които се оказаха недостатъчни за налагане на контрол, спиране на насилието и справяне със съпротивата. Според сп. "Икономист" Ръмсфелд се превърна " в политически негатив у дома и пречка за успеха в Ирак". Следвоенното възстановяване на Ирак беше оставено в ръцете на военните, вместо да стане отговорност на Държавния департамент, който след Втората световна война по принцип се занимава с тази фаза на всеки конфликт и има значителен опит при възстановяването на Босна и Херцеговина и Афганистан.

Цивилното ръководство се отчита не пред военните, а пред Конгреса, електората и често пред масовите медии. Въоръжените сили са подчинени на лидери, които са или избрани от електората или са назначени. Въпреки че военните представят експертиза и съвети, всички стратегически и политически решения се взимат от цивилните лидери. Принципът на върховенството на цивилното ръководство над въоръжените сили е залегнало също така и в чл. 88 на Военният наказателен кодекс, който предвижда военен съд за всеки офицер, обидил "президента, вице-президента, Конгреса, военния министър" или други федерални и щатски служители. Офицерите обаче могат да говорят без задръжки в частни разговори, когато са помолени да изкажат мнението си по военни въпроси. Според някои, този кодекс не важи за пенсионирани офицери, докато други настояват, че и пенсионираните, и активните офицери трябва да се съобразяват с изискванията му.

Едно от най-големите предизвикателства за политолози и политици е да оценят последствията от войната срещу тероризма върху гражданско-военните отношения. Знае се, че характерът на средата за сигурност влияе върху характера на гражданско-военните отношние. В книгата си "Гражданският контрол върху военните: Променящата се среда за сигурност" Майкъл Деш показва, че когато външните заплахи са големи, а вътрешните заплахи са малки, гражданско-военните отношения са в най-добро състояние. А в най-лошо състояние са, когато външните заплахи са незначителни, но вътрешните заплахи са големи. Другите два възможни сценария - когато вътрешните и външни заплахи са или големи, или малки, водят до много по-непредсказуеми перспективи пред безпроблемното функциониране на тези отношения. Краят на Студената война и събитията на 11 септември 2001 г. създадоха среда, в която заплахите за сигурността са много по-трудно предвидими, което от своя страна пречи да се формулира успешна и фокусирана политика за сигурност.

Войната срещу тероризма изисква едновременен отговор на вътрешните и външните заплахи, тъй като много често те се преплитат. Новата среда за сигурност изисква цивилни и военни лидери заедно да определят основните области, изискващи внимание и сътрудничество. За съжаление, известно е, че съществено се различават възгледите на цивилния елит, който няма военен опит, и военния елит за употребата на военна сила. Изследванията на Питър Фийвър и Кристофър Гелпи върху тези възгледи предоставят интересни заключения за сегашното състояние на гражданско-военните отношения в САЩ. Едно от тях е, че цивилните лидери, които не са служили в армията, са по-склонни да прибягнат до употреба на военна сила, отколкото лидерите, които са служили, или военните лидери. Второ, цивилните, които не са били в армията, предпочитат изпращането на по-малко войски, докато отслужилите и военните лидери смятат за по-целесъобразно след взимане на решение за използване на сила да бъдат изпратени военни части, решително превъзхождащи по брой противника. И накрая, цивилните, които не са служили, по-често от военните лидери и отслужилите цивилни са готови да използват военна сила при неясен мандат и рестриктивни условия.

Тези изследвания ясно посочватказват някои значителни разлики във възгледите на цивилните и военните лидери. Войната срещу тероризма неизбежно ще предизвика още дебати в областите, в които отговорностите на цивилните и военните лидери се преплитат. СТака например, стратегическата доктрина, употребата на сила, правилата за поведениеровеждане на мисиите, (така се е наложило от преводи на документи) са само една малка част от проблемите, които биха могли да изведаткарат на преден план още различия между двата елита и да затруднят гражданско-военните отношения. Въпреки това, важно е да се посочи, че демократичните гражданско-военни отношения, така както са концептуализирани от Майкъл Деш и Питър Фийвър, предполагат, че цивилните "би трябвало да получат това, което искат", и че "вижданията на цивилните взимат превес над вижданията на военните". Въоръжените сили трябва да приемат, че тяхната роля е да изпълнят изискванията на правителството и "най-добрият индикатор за състоянието на гражданско-военните отношения е кой ще надделее това чие виждане се налага, когато има различия между вижданията на цивилните и военните".

Съществува реална опасност в отхвърлянето на принципа, че ръководството на войната е политически проблем, при който цивилните имат последната дума. Независимо дали приемаме критиките на действащите и пенсионираните офицери спрямо цивилното американско ръководство за основателни, трябва да сме наясно, че тези критики могат да имат разрушителен ефект върху система, която се гордее и просперира на принципа на демократичния граждански контрол.

Мери Борисова е докторант в Maxwell School на Сиракузкия университет в САЩ.

Организации

SMi Group
http://www.smi-online.co.uk/

Целта на SMi Group е да създава бизнес връзки чрез предоставянето на висококачествени бизнез-към-бизнес (business-to-business) информационни услуги. Всяка година ръководители/мениджъри от компании с нисък риск (blue chip companies) получават ценна информация от целевонасочените конференции, брифингите, бюлетините и докладите на SMi Group. SMi Group се старае да отговори бързо на изискванията и нуждите на своите клиенти, като осигурява адекватни, иновативни и навременни продукти.

SMi Group е организация, чиято дейност е базирана на проучването на пазара и като такава тя се стреми нейните програми и публикации да достигнат до вниманието на ключови фигури във всички индустриални сектори, които дейността на SMi Group покрива. SMi Group създава и поддържа стабилни контакти и така си осигурява набирането на информация относно важни промени в правителствения и регулаторен сектор. SMi Group разглежда своите контакти с лектори, делегати и клиенти като инвестиция в бъдещето.

Дейността на SMi Group покрива преди всичко следните индустриални сектори: отбрана & авиация, финанси, телекомуникации, фармация, енергетика и др.

Отдела на SMi Group, който се за занимава с отбрана, организира конференции и предлага публикации на различни теми: дигитализация на отбранителния сектор, разработване на бъдещи хардуерни платформи и интегриране на системи, логистика, обучения и симулации. Конференциите на SMi Group се посещават от високопоставени правителствени и военни представители, вкл. директори "Държавни поръчки", програмни мениджъри, главни инженери и директори "Развитие на международен бизнес" ( http://www.smi-online.co.uk/products/default.asp?pb_sect=1).

Columbia International Affairs Online (CIAO)
http://www.ciaonet.org/

Columbia International Affairs Online (CIAO) е един от най-изчерпателните ресурси в интернет относно теория и изследвания в областта на отношения. На този уебсайт са публикувани издания от 1991 година насам - материали от изследвания на университети, разработки на НПО, проекти финансирани от различни фондации, материали от конференции, книги, списания, както и политически документи.

CIAO е също широко известен ресурс за учебни разработки, които включват: проучвания, разработени от водещи експерти в областта на международните отношения; учебни курсове по история и политология; специални материали като анализ на видео записа на бин Ладен, чрез който той е вербувал хора; материали от конференции, статии от печатни издания в областта на международните отношения, политически документи, икономически индикатори, изследвания от водещи учени на важни исторически събития като Карибската криза, на съвременни конфликти като интервенцията на ООН в Източен Тимор, както и проблеми на световната политика като оръжия за масово унищожаване. Материалите са съпроводени от обширни библиографии, мулти-медийни презентации, ключови договори и речи.