Година 3, брой 12, Януари 2005 г.

Съдържание:

Към читателите

Оптимистично за Новите демокрации
Филип Димитров

В търсене на стратегията в проекта за Стратегия за сигурност на Република България
Благовест Ташев

Сигурност срещу неприкосновеност
Моника Копчева

Европейският съюз и мирният процес в Близкия изток
Камен Величков

Проблемът за прозрачността и отчетността на ОВППС/ЕПСО
Христо Чорбаджийски

Организации

Нови публикации и проекти

Събития

Към читателите

Предлагаме на вниманието ви дванадесетия брой на бюлетина "Проблеми на сигурността и реформа на сектора за сигурност".

Новият брой започва със статия на Филип Димитров, който посочва предизвикателствата, възникващи пред Новите демокрации и предлага някои важни изводи отнасящи се до страните, които тепърва поемат по този път.

Благовест Ташев предлага свой критичен анализ относно приетия на 7 януари т.г. от Министерски съвет проект за Стратегия за сигурност на България, обхващаща периода до 2015 година. Авторът поставя конкретни въпроси, свързани с трансформацията на сектора за сигурност, ролята на институциите, приоритизацията на заплахите и действията в системата на националната сигурност.

Моника Копчева представя новите тенденции в предприетите от държавите-членки на Европейския съюз, законодателни и оперативни мерки, наложени от усложняването на рисковата среда и новите заплахи за сигурността през последните години. Българската политика все още подценява мирновременните заплахи за сигурността. Трудностите, които ще възникнат пред нашите законодатели са свързани с свързани най-вече с намирането на необходимия баланс със защитата на човешките права, вкл. неприкосновеността и свободата на информацията.

Камен Величков разглежда ролята и усилията на Европейския съюз за разрешаването и намирането на изход от кризата в Близкия изток чрез гарантиране на сигурността и мирното развитие на Израел, бъдещата палестинска държава и на целия район.

Христо Чорбаджийски представя своите възгледи относно липсата на прозрачност и отчетност на Общата европейска външна политика и политика за сигурност и Европейската политика за сигурност и отбрана, като се опитва да намери и причините за съществуващия "демократичен дефицит".

Нашият екип, съвместно с Весела Чернева от Центъра за либерални стратегии, ви предлага също така кратък преглед на някои нови организации, публикации и проекти, свързани с проблемите сигурността.

Очакваме вашите отзиви за съдържанието на бюлетина и приветстваме приноса ви към целите на тази публикация. Можете да намерите миналите броеве на изданието на адрес: http://www.mediapool.bg/site/security/

От издателите

Оптимистично за Новите демокрации
Филип Димитров

Терминът "Нови демокрации" се появи във Вашингтон, почти по същото време, когато се появи и терминът "Големият взрив", обозначаващ разширяването на НАТО към Вилнюската група страни. (Мнозина изпитаха раздразнение от него, но след 45 или 75 години комунистическа власт всякаква демокрация по необходимост е нова.)

Този термин обозначи две много съществени неща: първо, че между бившите комунистически страни приликите са много повече отколкото разликите и второ, че те са базата за известна солидарност и възможно единодействие.

Несъзнаваната съпротива срещу тази възможност вдъхнови много текстове за неуспеха на прехода в бившите комунистически държави, за загубите, понесени при опита да се трансформира банкрутиралата икономическа система в пазарна, за създалата се (поне в някои от тях) на мястото на диктатурата "фасадна демокрация".

Тези песимистични писания са естествена реакция на три фактора, които са налице в някои от Новите демокрации:

- несигурното (или поне бавно) установяване на върховенството на закона и високата корупция;
- неудовлетворението от лъкатушния ход на икономическите промени и все още ниския жизнен стандарт;
- изявите на цинично отношение на мнозинството политици и избиратели към основни елементи от западната ценностна система.

Тези реални проблеми са изразени в различна степен в различните страни и отразяват множество фактори от добрата репутация на страната през нивото на саботаж на процеса на промяна от бившите комунистически партии до бързата и правилна (респективно бавна или неправилна) преценка от страна на управленските структури. Извън подчертано най-малките сред тях Естония и Словения, които съчетаха лесен ангажимент със съседни икономики с ниска степен на вътрешна конфронтация просто се натрапва за илюстрация съпоставката между Унгария и България.

Първата беше позната като страна, която още през 1956 година се противопостави на комунизма. Втората - като най-близкия сателит на Съветския съюз.

В първата компартията отвори границите и започна промените. Във втората компартията се бори за властта яростно, свали първото демократично правителство, после, дошла на власт, реализира повторен банкрут на държавата и забави с десетилетие повишаването на жизнения стандарт.

Първата разпродаде светкавично и "на безценица" държавното имущество и чуждите инвеститори се оказаха определящ фактор за правилата на пазара и оттам за възпиране на развитието на широко мащабна корупция и организирана престъпност. Втората робуваше на фантазии за скъпоценността на демодираната си икономика, бавеше се да продава, за да получи "реална цена" и остави поле за процъфтяване на съмнителни фирми, с подкрепа от тайната полиция или други звена на компартията. Последното се оказа особено вредно, защото типичните за целия съветски блок връзки на тайната комунистическа полиция с организираната престъпност и тероризма оказаха силно въздействие по посока на криминализация на икономиката и развитие на корупцията.

Въпреки очевидната разлика обаче предизвикателствата, пред Новите демокрации са едни и същи. Освен приватизацията, която до голяма степен е вече реализирана - къде по-добре, къде по-зле - трайните въпроси пред Новите демокрации са тези, чието решаване ги прави част от евроатлантическия свят. Те са следните:

- Демократичен съд, правов ред и овладяване на корупцията;
- Защита на човешките права и на достойнството на малцинствата;
- Принос за трансатлантическата връзка и сигурност;

Всеки от тези проблеми е достоен за самостоятелно разглеждане. По-важно е това, че всеки от тях е решим със средства достъпни за Новите демокрации.

Затова може да се поддържа тезата, че до този момент преходът не се е провалил в никоя от бившите европейски комунистически държави, заявили веднъж избора си в полза на евроатлантическия свят. Тези, които срещат най-сериозни затруднения: Албания, Македония, донейде Румъния, не са загубили надежда. Румъния е вече член на НАТО и вероятно ще стане член на ЕС в следващите две-три години, а атлантическата и европейска интеграция са решаващ фактор за необратимостта на процеса.

Това води до следните две заключения:

а) Избрания от Новите демокрации път е верния. Трудности и забавяния по него са неизбежни и едни ще бъдат по-бързи и ефикасни от други, но в крайна сметка резултатите са едни,
б) Страните, които тепърва поемат този път могат да извлекат много поуки от опита на предшествениците си, но едва ли ще могат да избегнат повечето от естествените проблеми на прехода: корупция, неяснота на правилата, забавяща конфронтация.

Най-важна до сега се оказва скоростта на въвеждане на икономическите и институционални промени.

Тя зависи най-вече от две неща: подготовката и поуките на демократите и съпротивата на бившите комунисти.

Това, което може решително да я забави или спре е избухването на между-етнически и между-верски сблъсъци.

* Филип Димитров е министър-председател в първото демократично избрано правителство на България след падането на комунизма (1991-1992), постоянен представител в ООН (1997-1998), извънреден и пълномощен посланик на страната в САЩ (1998-2002), и специален пратеник на председателя на ОССЕ в Нагорни Карабах (2004).

В търсене на стратегията в проекта за Стратегия за сигурност на Република България
Благовест Ташев

На 6 януари 2005 г. Министерски съвет одобри проект на Стратегия за сигурност на България, обхващаща периода до 2015 г. Очаква се документът да бъде внесен за гласуване в Парламента и по този начин да бъде заменена морално остарялата Концепция за национална сигурност на Република България, приета в далечната 1998 година.

В този бюлетин (бр. 5 и бр. 8) вече сме публикували статии, обсъждащи необходимостта от нова стратегия за национална сигурност на България, в които са маркирани също и основните параметри и елементи на една бъдеща стратегия. Посочено е, че документът трябва да има ясна юридическа база, конкретно посочени цели и да съдържа следните елементи:

- формулирани национални цели и интереси, свързани със сигурността;
- анализ на параметрите на международната и националната среда на сигурността и идентификация на главните заплахи, рискове, предизвикателства и възможности в тази среда;
- политиката за постигане на целите и интересите на нацията в съществуващата среда на сигурността.

Тази статия предлага опит за преценка, дали приетият от МС проект на Стратегия за сигурност на България отговаря на горепосочените изисквания, т.е. съдържа ли основните елементи на модерна национална стратегия за сигурност.

Публикуването на национална стратегия за сигурност е сравнително нова практика, съществено различаваща се от съзнателната политика на държавите до Втората световна война да държат засекретени целите си в областта на сигурността и особено начините за тяхното постигане. Дори днес много държави, сред които Франция и Великобритания, които определено имат традиции в демократичния контрол на системата за сигурност, не формулират подобен род документи. Въпреки това тази практика, водеща до повече прозрачност и възможност за граждански контрол в областта на националната сигурност, става особена популярна в Източна Европа след 1989 година. Повечето посткомунистически страни първоначално съставят и обявяват формални документи в областта на сигурността под названието концепции, стратегии или доктрини, чиято главна цел предимно е да декларират промяната във външнополитическата ориентация на съответната страна и да определят интеграцията в Запада като ключов национален приоритет. С други думи, тези документи не толкова определят детайлно политиката за сигурност на държавата, колкото играят ролята на политическа декларация за откъсването й от Изтока и интеграцията й в евроатлантическите институции. Такава е и една от целите на Концепцията за национална сигурност на Република България, одобрена през 1998 г. Този документ прекратява българската двусмисленост по отношение на НАТО и превръща постигането на членство в отбранителния съюз в приоритет на външната политика и политиката за сигурност. Накратко, България обявява намеренията си да стане член не просто на Европа - нещо, което е било и остава политически невъзможно, а член на евроатлантическата общност. С постепенната интеграция на страните от Източна Европа в ЕС и НАТО обаче ролята на стратегията за сигурност единствено като политическо заявление се изчерпва. За сметка на това формалната стратегия получава ключово значение като документ, посочващ конкретните цели в областта на сигурността и, което е по-важно, начините за постигането им.

Документът започва със следната заявка: "Стратегията за сигурност на Република България включва оценка на средата за сигурност и рисковете и заплахите през следващото десетилетие, националните интереси и цели, както и политиката за тяхното постигане". Докато в първата си част стратегията е сравнително добре издържана (трябва да се отбележи приноса на неправителствените организации към последния вариант на документа), то по отношение на определянето на "политиката за тяхното постигане" тя е откровен провал, който обезсмисля формулирането на този документ. Всъщност, много е трудно да се дискутира "политиката за тяхното постигане", тъй като такава в проекта на стратегията отсъства. Нещо повече, дори и да бяха включени елементи на стратегия в предложения проект, буди недоумение, защо този текст ще се приема в края на мандата на Народното събрание. Нормалната практика изисква амбициозните стратегии в която и да било област да се приемат в началото на дадено управление.

В първата си част документът добре определя основните тенденции в съвременната среда на сигурността и формулира националните интереси в областта на сигурността. Тези елементи не се различават съществено от елементите в подобни документи на други западни държави, вкл. в стратегиите на САЩ и ЕС. Трябва да се отбележи като положителен момент в проекта както определянето на националните интереси в областта на сигурността, така и опитът за конкретно посочване на цели и принципи на политиката и стратегията за сигурност. С това обаче свършват положителните моменти. Следващият елемент - дефинирането на самата стратегия за постигането на интересите и целите, основани на предварително уточнени принципи, просто липсва. С други думи, не е ясно как поставените цели ще бъдат постигнати.

През последните години реформата в националната система за сигурност, или както вече у нас е популярно позната като реформата на сектора за сигурност, присъства като намерение във всяко политическо изявление или програма, свързани със сигурността. Интеграцията в НАТО и ЕС и особено настъпилите промени след 11 септември 2001 г. убедително доказват, че секторът за сигурност се нуждае от основни реформи. Въпреки това одобреният от МС проект на стратегията за сигурност споменава думата "реформа" само три пъти - два пъти в контекста на необходимостта от реформа на ООН и един път във връзка с демократичните реформи в страните от Общността на независимите държави. Това е показателно за отношението на съставителите на документа към актуалната национална система за сигурност в България. Очевидно тя като система, според тях, е добра, а онова, от което се нуждаем, е единствено повече усилия по всичките й отделни направления. Ако действително е така, не става ясно защо е необходима нова стратегия за сигурност.

Фактът, че България е вече член на НАТО и след три години ще бъде член на ЕС в никакъв случай не означава, че секторът за сигурност е реформиран и в състояние да функционира добре. Процесът на интеграция в НАТО предизвика реформа в отбранителната система, която е само част от сектора за сигурност, но другите компоненти в системата на сектора за сигурност са незасегнати. А критериите за членство в ЕС съдържат сравнително малко специфични изисквания за промени в системата за сигурност, в сравнение например с икономическата система. С други думи, членството в двете организации не е достатъчен атестат за състоянието на националния сектор за сигурност. Прави обаче впечатление, че най-сериозните критики на ЕС за реформите в България са именно в областта на сигурността, вкл. по отношение на корупцията, организираната престъпност и съдебната система.

Проектът на стратегията за сигурност пропуска да предложи и очертае една от най-важните политики в областта на сигурността, а именно трансформацията на сектора за сигурност. Той не отговаря на множество основни въпроси, сред които заслужава да се отбележат следните:

- Как трябва да бъде трансформирана националната система за сигурност? Посочва се, че: "Стратегията обхваща основните принципи, подходи и механизми за интегрирано функциониране на институциите". А липсва и един ред, поясняващ какво значи това и как ще се постигне въпросната интеграция - дали чрез централизация или децентрализация, изграждане на хоризонтални или вертикални връзки, освобождаване от несвойствени функции и прехвърлянето им в други институции или чрез други методи! Дори и да беше спомената необходимостта от реформа в проекта, това не би било достатъчно, защото за всеки експерт реформата се отъждествява с различни неща. Целта на подобен документ е не просто да определи необходимостта от реформа, а да постанови какво включва тя, елиминирайки различията в тълкуването. С други думи, стратегията трябва да бъде програма за специфични промени, а липсата на такава програма в проекта е достатъчна, за да го обезсмисли.
- Каква са функциите на отделните власти в националната система за сигурност? Посочва се ролята на гражданите, но нищо не казва за Народното събрание например. Нищо не се споменава за Съвета за сигурност към министър-председателя или Консултативния съвет за национална сигурност. Говори се най-общо за ролята на държавата, обществото и гражданите. И докато за ролята на държавата можем евентуално да се досетим, напълно неясно е какво трябва да се разбира под ролята на гражданина;
- Документът не приоритезира заплахите срещу националната сигурност. Приоритетните заплахи изискват приоритетни действия и приоритетни инвестиции. Не може всичко да е приоритет. Дори и най-богатите държави с могъщи институции и ресурси не си позволяват да определят всички съществуващи заплахи и рискове като изискващи приоритетни действия и политики.
- Свързано с горната точка, документът не приоритезира отделните национални действия в националната система за сигурност и не определя институциите, които изискват приоритетни реформи и инвестиции.
- Документът не дискутира кои действия в системата за сигурност могат да бъдат изпълнени самостоятелно и кои в рамките на коалиция и/или в двустранно партньорство, поради ограничеността на националните ресурси в дадени области;
- Документът не говори за човешките ресурси. След като са настъпили фундаментални промени в средата на сигурността и е необходима трансформация в сектора за сигурност, съвсем логично е да има нужда от нов тип политика за човешките ресурси в сектора за сигурност.
- Документът не разглежда важния въпрос за баланса между сигурността, от една страна, и свободата и човешките права, от друга страна.
- Документът не посочва необходимостта от реформа в специалните служби и полицията, макар че споменава за реформата във въоръжените сили. Читателят остава с впечатлението, че Министерството на отбраната е основният носител на реформата в системата за сигурност, а преобразования в други институции като Министерство на вътрешните работи, Държавна агенция "Гражданска защита", органите на съдебната система, дипломатическият корпус и т. н. не се налагат. Докато процесът на реформа в Министерството на отбраната беше ръководен от "План-2004" и вече разполага с нов "План-2015" като резултат от завършилия неотдавна Стратегически преглед на отбраната (СПО), никоя друга институция в сектора за сигурност не е разработила свой план за реформа. След като проектът на документа не споменава нищо за трансформацията на сектора за сигурност, трудно е да очакваме, че бъдещата, приета от НС, Стратегия за сигурност на Р България ще бъде "основополагаща при разработването на секторни стратегии, планове за действие и тактически мерки" в институциите на сектора извън МО. Нещо повече, дори и по отношение на реформата в отбранителната система съществува непоследователност, след като СПО се провежда преди формулирането на стратегия за сигурност, чиято цел е да определи общите насоки за реформи и в тази област.
- Липсва определяне на приоритетни промени със срок за влизане в сила през следващите няколко години, като например преструктуриране на специалните служби, изграждане на система за управление при кризи, професионализация на армията, девоенизация на полицията, модернизация на сектора за сигурност и т.н. Единственото положително изключение е следното намерение: "През първото тримесечие на всяка календарна година правителството ще представя доклад за приемане от Народното събрание относно състоянието на сигурността на страната през предходната година и осъществяваната политика."

Има още много да се желае по съдържанието на приетия от МС проект на Стратегия за сигурност на Р България. Докато по отношение на предложената "оценка на средата за сигурност и рисковете и заплахите през следващото десетилетие, националните интереси и цели" проектът с някои допълнения би могъл да изпълни задачата си, той не допринася почти нищо за формулирането на "политиката за тяхното постигане". В крайна сметка, така "разработеният" проект - беден откъм конкретика и специфични насоки за действия, се превръща в поредна политическа декларация за общата външнополитическа ориентация на страната, а думата "стратегия" в заглавието му е просто излишна.

Сигурност срещу неприкосновеност
Моника Копчева

По време на Студената война политиката в областта на сигурността на повечето държави е насочена предимно към отбрана на територията от военни атаки. Днес кръгът на възможни заплахи за сигурността се увеличи и освен военните и териториални посегателства, националната сигурност може да се окаже застрашена от различни по рода си атаки като местни вълнения, търговски и финансови атаки, атаки срещу енергетиката, информационните и комуникационни технологии, критичните инфраструктури. Разнообразието и усложняването на рисковата среда през последните години доведе до изменение на съдържанието на политиката в областта на сигурността и развитието на нови тенденции, които налагат нуждата от предприемане на нови отбранителни мерки и абсолютно нови подходи, фокусирани върху защита на гражданите в мирно временни ситуации.

В следствие на тези процеси, голяма част от страните-членки на ЕС създадоха и приложиха широк кръг от законодателни и оперативни мерки, целящи укрепване на правните механизми и хармонизиране на анти-терористичните процедури в рамките на общността. Новите положения в областта на сигурността оправдаха и въвеждането на някои мерки като прихващане на комуникации и други, които преди се определяха като неприемливи и които пораждаха негативни реакции в обществото поради техният настъпателен характер. Независимо от този факт, днес може да се каже, че негативното отношение е преодоляно, не само в резултат на събитията от 11 септември, но и в следствие на преминаването от "реактивен" към "проактивен" модел на сигурност, при който гражданската сигурност може да бъде осигурена само чрез предвиждането на нови правомощия на правоприложните и правителствени органи, с които се ограничават в известна степен гражданските права и свободи. Новите мерки дадоха отговор на спешната нужда от обезпечаването на сигурността на средата и улесниха развитието на информационното общество. Нещо повече, тяхното приложение се обосновава и от ролята, която те могат да играят в борбата срещу злоупотребите с данни (включително лични) и компютърните престъпления и от новите политики в областта на сигурността, съобразени с развитието на високите технологии.

Анализът на политиките в областта на сигурността подчертава значимостта на човешкия фактор в борбата срещу престъпността и тероризма, не само като действащи лица, но също така и като потребители на електронни услуги и Интернет. В модерното общество броят на компютърните престъпления и по-специално кражбата на идентичност нараства толкова драстично, че на практика всички потребители на Интернет се оказват изложени на риска от злоупотреби с тяхната лична неприкосновеност. Ето защо, те трябва да са запознат с характера на съществуващите нови заплахи за сигурността и добре образовани как да защитят по-добре техните интереси от такива атаки или как да реагират и към кого да се обърнат в спешен случай. Бъдещата безопасност на информационното общество изисква ясна индикация на всички възможни рискове за сигурността, които носят новите информационни технологии и пред които могат да се изправят гражданите и приемането на специална уредба в случаите, когато съществуващото законодателство изглежда недостатъчно или е прекалено общо.

Отделните държави трябва да предпазят гражданите си и от възможността да посрещнат един следващ риск, а именно неполучаването на адекватна защита на техните интереси, поради липсата на хармонизирана уредба на проблема на общностно равнище. Трябва да бъдат изградени също така и механизми за наблюдение и контрол, които да осигурят запазването на гражданските права и да избегнат ненужно засягане на личната сфера на гражданите, когато се предприемат действия от правителствени, правоприложни или частни организации, които засягат неприкосновеността. Съответни мерки трябва да се предвидят и въведат във всички свързани със сигурността области като развитие и стандартизация на нови електронни доказателства, методика за тяхното използване и допустимост в съдебния процес, процесуални гаранции за бърз и открит процес.

В някои страни е предложено въвеждането на мерки, целящи подобряването на сигурността като използване на карти за самоличност с биометрични данни и ПИН номера за достъп до правителствени услуги; смарт карти за бежанци, съдържащи скорошна фотография, електронни пръстови отпечатъци, име и националност на държателя; смарт паспорти с биометрични чипове; създаване на схеми за обмен на информация между КАТ и паспортни служби. Разбира се, съществуват много въпроси, които се нуждаят от разрешаване с оглед подобряването на съществуващата ситуация, особено в областта на правната уредба на неприкосновеността на общностно ниво, където поради липсата на хоризонталния ефект, гражданите на ЕС не могат да подадат жалба срещу други граждани, работодатели, търговски организации.

Международните развития в областта на сигурността оказаха влияние и върху България. Макар страната ни да не изпитвала непосредствено заплахи за сигурността си от рода на това, което се случи в САЩ и Испания, бе изразена загриженост по отношение на нивото и на подготовка да реагира в такива случаи. Оценка на българската политика в областта на сигурността показва, че страната все още подценява мирно-временните заплахи за сигурността като тероризъм, кибер престъпност, посегателства върху критичните инфраструктури. Направените до момента анализи на рисковете са прекалено общи, недостатъчно задълбочени и не обхващат всички възможни рискове. Съществуващата правна рамка също не предвижда адекватна уредба на въпроса кой носи отговорността в случай на мирно-временна заплаха за сигурността, кои институции могат да се ангажират и до каква степен, с какви ресурси, каква трябва да е тяхната операционна компетентност и на края - какъв размер от държавния бюджет може да бъде заделен за покриването на разходи, свързани с такива ситуации.

Въпреки, че новия проектозакон за управление на кризи показва ясно намерението на страната да предприеме стъпки в тази насока, той съвсем не е достатъчен. Уредбата на тази област трябва да се осъществи успоредно с промяна на уредбата на всички, свързани с нея области на обществения живот, както и хармонизиране със стандартите на ЕС и приемане на приложимите добри практики. Трудностите, които среща нашият законодател в тази връзка са свързани с намирането на необходимия баланс между защитата на човешките права, най-вече неприкосновеността и свободата на информацията, тъй като новата ситуация в областта на сигурността показва, че самите рискове по естеството си са такива, че налагат ограничение върху тяхното проявление. Нещо повече, поради това, че тези права са конституционно защитени, подобно ограничение трябва да е не само в разумни граници, но и да е оправдано от нуждата за защита на обществените интереси. Ясно е, че новата ситуация също изисква промяна не само на правната база, но и на институционалната рамка. Институциите, които упражняват функциите по координация и управление на ресурсите в случай на мирновременни заплахи за сигурността трябва да са законово закрепени. Възможно е да се наблюдава промяна и ограничаване на правомощията на Министерство на отбраната и някои друг държавни агенции, с оглед на факта, че те са компетентни да действат само в случаи на война, каквито очевидно новите заплахи не са.

Тези промени изискват внимателно изследване на съществуващите модели за сигурност и практиките на отделните страни-членки на ЕС. В тази връзка заслужава да се спомене инициативата на водещи експерти в областта на сигурността и информацията, подкрепена от Отворено общество да изследват и анализират чуждия опит и добрите практики в областта на управлението на публичната информация в сферата на сигурността и отбраната. Основна цел на проекта е да се покаже как да се осигури баланса между конституционно гарантираните човешки права в демократичното общество, нуждите от ефективно и прозрачно управление на ресурсите, агресивни мерки за сигурност и гражданския контрол. Предварителните заключения подчертават факта, че разрешението на съществуващите проблеми в областта на сигурността зависи до голяма степен от успешната трансформация на сегашната система и от осъществяването на сериозни законови, организационни и технически промени, отчитайки голямото значение на осигуряването защита на човешките права и вземайки под внимание чуждите модели за управление на информацията и информационните технологии, съответстващи на сегашния етап от развитието на обществото и на нуждите на сигурността.

Европейският съюз и мирният процес в Близкия изток
Камен Величков

Събитията през последните седмици и по-специално погребението на палестинския лидер Ясер Арафат**, последвалата кампания за избор на нов президент на Палестинската автономия, а и правителствената криза в Израел по повод Плана "Шарон" - възобновиха вниманието на световната общественост към възможността за подновяване на мирния процес в Близкия изток. На този фон европейската политика в Средиземноморието заслужава по-подробен анализ. Още повече, че неотдавна бе формирана новата Европейска комисия, на която е отредена важна роля в провеждането на тази политика. Нидерландия, в качеството се на председател на Европейския съюз, покани на среща в Хага средиземноморските партньори на ЕС. Мнозина анализатори от двете страни на Атлантическия океан полагат усилия да изградят достоверни хипотези за това, дали и по какъв начин Общата външна политика и политика за сигурност на ЕС ще намери отражение върху сложната обстановка в региона.Известни са разногласията, които винаги са съпътствали дискусиите за ролята на Европейския съюз в разрешаването на Близкоизточния конфликт. Дебатът бе подет отново след началото на втората интифада на палестинското население в териториите през септември 2000 година. Сред положителните характеристики на действията на Европейския съюз се откроява ясната позиция в полза на мирното съществуване в съседство една с друга, на две държави - Израел и Палестина - в условията на международна законност и в рамките на признати граници. Именно такава позиция, наред с категоричното осъждане на тероризма и насилието, неизменно присъства в цяла поредица от декларации на Европейския съвет, като се започне от Берлинската декларация от 1999 година и се стигне до неотдавнашната обща позиция на ЕС по повод строителството на разделителната стена между Израел и териториите.

В хода на постепенното изграждане на структурите за провеждане на обща външна политика, държавите-членки на ЕС създадоха поста Специален пратеник в Близкия изток, доскоро заеман от Мигел Анхел Моратинос, днешния външен министър на Испания, а в последствие поверен на белгийския посланик в Израел Марк Отте. Натрупването на по-голям потенциал за правене на политика в Близкия изток проличава също от съществената ангажираност с мирния процес на върховния представител Хавиер Солана, както и на бившия комисар по външните отношения Крис Патън, а и на бившия председател на Европейската комисия Романо Проди. В приетата неотдавна Европейска стратегия за сигурност, наред с другите глобални заплахи като тероризма и разпространението на оръжия за масово поразяване, значително внимание бе отделено на преодоляването на регионалните конфликти, най-продължителният и дълбок сред които е израелско-палестинският.

Европейският съюз зае своето място в различните формати за политически преговори по Близкия изток, и преди всичко в рамките на Квартета ( САЩ, ЕС, ООН и Русия), който подготви Пътната карта за мир. Както принципите и ценностите, които защитава ЕС, така и конкретните интереси на държавите-членки са застрашени от продължаващия конфликт. Поради тези причини Европейският съюз несъмнено ще продължи да работи, заедно с основния посредник - Съединените щати, за прилагането на Пътната карта, както и да използва средствата на свое разположение, за да подтиква участниците в конфликта да се завърнат на масата на преговорите.

Още от времето на Мадридската конференция и историческия пробив, постигнат чрез израелско-палестинските споразумения от Осло, Европа с усърдие изпълняваше отредената й роля, а именно - да създава подходяща среда, която да направи възможен трайния мир в региона. Подкрепата на ЕС имаше допълваща и паралелна функция по отношение на двустранните политически преговори под американска егида. С края на процеса от Осло дойде и прозрението, че ЕС не би могъл да се справи успешно с целите на възстановяването и икономическото развитие на териториите при положение, че липсва автентичен мирен процес. Така постепенно ЕС пое и политически задачи, макар и ограничени в сферата на управлението на епизодични кризи, главно чрез каналите на многостранната дипломация. В най-общ план приносът на Европа бе фокусиран в три области: финансова и икономическа подкрепа на мирния процес; укрепване на регионалната сигурност на многостранна основа; създаване на институциите на бъдещата палестинска държава.

Общоизвестен факт е, че през периода 1993 - 2001 година, ЕС и отделни страни-членки на Съюза предоставяха повече от половината техническа помощ за Палестинската автономна власт и регионалното сътрудничество. Европейската комисия посочва сумата 1,42 млрд. евро отпуснати за тези цели. При това, главните усилия на ЕС бяха съсредоточени в три направления: създаване на предпоставки за икономическо развитие на Западния бряг и Газа; подпомагане бюджета на Палестинската автономия и създаване на административен капацитет за самоуправление; насърчаване на израелско - палестински проекти на организации на гражданското общество.

Дължимото внимание бе отделено на инфраструктурните проекти, като пристанището и летището в Газа, а така също на законодателното насърчаване на пазарната икономика. "Икономическите дивиденти" от мирния процес обаче не бяха постигнати, а напротив - безработицата през 1996 година нарасна с 30 процента в сравнение с 1992 година, докато доходите на глава от населението се снижиха с 35 процента. Мнозина анализатори търсят причините за такъв неуспех в често прилаганата израелска практика на лишаване от достъп на палестинците, работещи в Израел и Йерусалим. След повторната окупация на Западния бряг през лятото на 2002 година, ЕС бе принуден да преориентира програмите си за развитие към хуманитарни операции. Съюзът се изправи пред сложна дилема. Чрез финансиране на хуманитарните операции той всъщност поема задълженията и разходите на окупационните власти, а в същото време настоява за прекратяване на често прилаганата практика на блокиране и изолиране на териториите.

Прякото подпомагане от страна на ЕС на бюджетните разходи в годините на формиране на Палестинската автономия позволи постигането на такова равновесие, при което през 1998 година бюджетът вече бе в състояние да покрие разходните пера за сметка на таксите и данъците, плащани от палестинци. Тези суми Израел бе поел ангажимент да превежда на автономните власти, по силата на Парижкия икономически протокол. Към 2002 година по оценки на Международния валутен фонд, Израел бе задържал такива преводи в размер на около 700 млн. евро. Изострянето на бюджетния дефицит на Палестинската автономна власт доведе до необходимостта да се намеси Европейският съюз. От тогава датира практиката в палестинския бюджет да постъпват ежемесечно преки европейски помощи от около 10 млн. евро. И отново действията на Европейския съюз пораждат трудна дилема - как да бъде преодоляно превратно тълкуване на факта, че еврофондове осигуряват издръжката на хиляди палестински държавни служители, без това да означава, че Брюксел оценява функционирането на органите за самоуправление като достатъчно ефективно и ефикасно.

С цел сближаването между граждански сдружения на палестинци и на израелци, ЕС разчиташе много на съвместни проекти в областта на управлението на водните ресурси, околната среда, търговията. Осъществените проекти може и да са повлияли върху мисленето на индивидуалните участници, но техният ограничен кръг и без това е пристъпвал към сътрудничество, без да робува на предразсъдъци. За мнозинството жители на териториите равноправното партньорство с израелци си остава илюзия, която лесно се развенчава от ежедневния живот с неговите асиметрични отношения на подчинение и доминиране.

Натрупаният опит се оказа значително преимущество на ЕС по отношение на предстоящата реформа на Палестинската автономия, включително на финансовата сфера и на службите за сигурност. С европейско съдействие бяха приети Основният закон и Законът за съдебната система. През март 2003 бе създаден и поста на министър-председател, макар кръгът на неговите пълномощия да бе определен след много спорове и обструкции. В близко бъдеще, вероятно през април 2005 година, трябва да се състоят и отложените парламентарни избори. Те ще завършат процеса на обновление на Палестинската автономия, започващ на 8 януари 2005 година, с изборите за нов президент. Само по такъв начин на преден план може да излезе ново поколение от палестински политически лидери, които да бъдат способни да направят прехода към модернизиране на политическия живот и икономическото възстановяване на териториите.

За постигне благоприятна за мирния процес регионална среда, ЕС инвестира големи усилия в две мащабни многостранни инициативи: Евро-Средиземноморското партньорство (ЕСП), известно още като Барцелонски процес и Работната група за регионално икономическо развитие, като част от Мадридския процес. Концепцията за ЕСП никога не е предвиждала механизъм за разрешаване на близкоизточния конфликт. Замисълът на партньорството е да съдейства косвено на мирния процес, като предостави многостранен формат за сътрудничество в политическата и икономическата области, в сферата на правата на човека и на международната сигурност.

Първоначално Барцелонският процес не бе лишен от политически акценти, пряко свързани с мирния процес - приемането на Палестинската автономия като пълноправен участник и съгласието на арабските страни да възприемат Израел като партньор. Но ЕСП не се оказа добро средство за предотвратяване на кризи. Сирия и Ливан бойкотираха срещите на министрите на външните работи в Марсилия (декември 2000 година) и във Валенсия (април 2002 година) в знак на протест срещу израелските действия на Западния бряг.

"Средиземноморската харта за мир и сигурност" затъна във фазата на безкрайни преговори, с което отмряха и надеждите за превръщане на партньорството в източник на мерки за доверие. С една дума, вместо Барцелонският процес да благоприятства мирните преговори, техният провал доведе до застой в многостранното сътрудничество. Подобна се оказа и съдбата на Регионалната група по икономическото сътрудничество под ръководството на ЕС, въпреки създадения постоянен секретариат в Аман и стремежа на представителите на ЕК да докажат голямата обвързаност на местните икономики.

С разработването на новата Европейска политика на съседство ще настъпят изменения и по отношение на нейното Средиземноморско направление. Целта на ЕС е да подсигури по-голяма стабилност в региона, като същевременно стимулира неговото развитие и демократизиране. Испанската инициатива за Съюз на Западната и Арабо-ислямската цивилизации има всички шансове да доведе да включването на целия Европейски съюз в нейното осъществяване.

През последните четири години ЕС постигна значителни резултати в дипломатически план. Плод на европейски усилия бяха преодоляването на кризисни моменти като: атентатите в Тел Авив през юни 2001, блокадите на Църквата "Рождество Христово" във Витлеем и бомбардировките на щаб-квартирата на Ясер Арафат в Рамалла. Сред неуспеха да се спази примирието, ЕС и Швейцария създадоха механизмите на неофициалните двустранни преговори. Постигнати бяха споразумения между палестински и израелски неправителствени организации. Едно от тях е Женевското споразумение, подписано от Ясер Абед Рабо и Йоси Бейлин - двамата преговарящи, които през януари 2001 година водеха официалните преговори в Таба в присъствието на Специалния пратеник на ЕС. Друг пример са договореностите Аялон - Нусейба, в рамките на които за първи път бяха фиксирани компромисни варианти за разрешаване на проблемите за Йерусалим и съдбата на палестинските бежанци.

Мигел Анхел Моратинос, в качеството си на европейски емисар, успя да създаде Рамка за диалог между ЕС и Израел, чрез която бяха решавани практически проблеми при кризисни ситуации. В същото време британският дипломат Алистър Крук успя да подтикне различни палестински фракции, да заявят за отказа си от терористични действия. Значението на такива полезни стъпки е толкова по-голямо, ако се има предвид, че те проправят пътя към преодоляването на предразсъдъците, съгласно които ЕС не проявява достатъчна чувствителност към страховете на голяма част от израелската общественост.

Всъщност приносът на ЕС бе решаващ в изготвянето на някои от най-значимите международни документи по Близкия изток през последните години. Това важи за препоръките на комисията "Митчел", трима от членовете на която бяха европейски представители. Дори и самата Пътна карта за мир всъщност бе начертана от европейците. Преди да бъде възприета от САЩ, Русия и ООН, тя бе разработена на неформалната среща на външните министри от ЕС в Елсинор на 30 август 2002 година Именно поради това в Пътната карта прозира европейското разбиране за нуждата от политическа перспектива и ясно определени срокове за възобновяване на мирните преговори.

- По мнението на мнозина анализатори непосредствените цели на Общата външна политика и политика за сигурност в Близкия изток биха могли да имат следните характеристики:

- Приемственост и активизиране на единната позиция на ЕС и укрепване на механизмите за нейното прилагане. В скоро време се очаква новата Европейска комисия да разработи елементите на политиката спрямо съседните райони на Съюза;
- ЕС ще продължи да насърчава американската администрация да предприеме енергични действия по отношение на израелско-палестинския конфликт и в частност за прилагане на Пътната карта за мир. Възможно е да се наложи нейното адаптиране в съответствие с обявеното намерение на израелското правителство за изтегляне от Газа;
- ЕС и останалите участници в Квартета би следвало да подготвят от рано възможните стимули за страните в конфликта, ако те се ангажират с резултатни преговори. Пакетът от мерки би трябвало да включва помощи за намиране на решение на оставащите открити въпроси: бежанския проблем, Йерусалим, политическите и военни гаранции;
- Палестинците трябва да бъдат подпомогнати във финансово и техническо отношение при провеждането на предстоящите избори за президент и за Законодателен съвет. Реформирането на Палестинската автономия не търпи отлагане. Отново, както през 1996 година, ЕС би трябвало да положи усилие негови представители да наблюдават палестинските избори, с оглед не само гарантиране на тяхната добра организация, а и с цел създаването на ядро от международно присъствие, което да снижи напрежението в териториите;

Повишеното ниво на публичната дипломация би могло да има положително въздействие върху общественото мнение в Израел и по-специално за разясняване на европейския подход към гарантиране на сигурността и мирното развитие на самия Израел, на бъдещата палестинска държава и на целия регион.

* Авторът е кариерен дипломат, работил на различни длъжности, включително и като временно управляващ на българското посолство в Израел. Преподава международни отношения и външна политика на държавите от Близкия изток в СУ "Св. Климент Охридски" и в Нов Български университет.
** Статията бе приета за публикация през декември м.г.

Проблемът за прозрачността и отчетността на ОВППС/ЕПСО
Христо Чорбаджийски

В общите разпоредби на Договора за Европейски съюз от 1993 година (ДЕС) е залегнал списък със задачи, цели и принципи на Съюза. Ударението е поставено върху установяването на принципите на демокрацията, свободата, правовата държава, зачитането на човешките права и основните свободи. Но нито в този договор, нито в договорите за Европейските общности (ЕО), нито дори в последвалите договори от Амстердам и Ница са заложени принципите за прозрачност и отчетност на европейските законодателни и изпълнителни институции. Повече от десетилетие след ДЕС не е сторено нещо съществено в тази насока - Европейският съюз продължава да изпитва значителен дефицит на демократичност, в смисъл на прозрачност и отчетност. До голяма степен действията на европейските институции остават неясни и като че ли секретни. Това с особена сила важи за работата на Съвета на Европейския съюз (Съвета) и осъществяването на Общата външна политика и политика за сигурност (ОВППС) и Европейската политика за сигурност и отбрана (ЕПСО).

Къде е причината?
Изграждането на ЕС е осъществено на базата на два антагонистични модела на вземане на решения: от една страна е наднационалният подход, или подход на Общността ("първи стълб" на ЕС*), а от друга страна е принципът на междуправителственото сътрудничество ("втори и трети стълб" на ЕС). ОВППС и Сътрудничеството в областта на правосъдието и вътрешните работи попадат във втората категория. При първия модел на вземане на решения европейските институции се ползват с независимост спрямо държавите-членки, докато при втория договарянето се осъществява на междуправителствено равнище. При подхода на Общността реалното вземане на решения става в процес на тясно сътрудничество между основните институции на ЕС: Съвета на Европейския съюз, Европейския парламент (ЕП) и Европейската комисия (ЕК). При втория модел вземането на решения става в рамките на Съвета, който в зависимост от въпросите, които се обсъждат, се композира от съответните министерски представители от различни области: външни отношения, финанси, образование, телекомуникации. Решенията при втория модел се вземат чрез квалифицирано мнозинство, при това често при закрити врати, като при важни причини от национално естество всяка държава-членка има право на вето върху гласуването с мнозинство.

Съжителството на двата модела на вземане на решения в много случаи се оказва невъзможно и затруднява значително демократичния процес в ЕС. Като пряко следствие се наблюдава стремеж от страна на Съвета да игнорира постоянно нарастващите претенции на ЕП за повече прозрачност и отчетност при вземане на решения, формулиране и осъществяване на общоевропейските политики.

Що се отнася до ЕП, то той е единственият пряко избиран орган на ЕС. Той представлява народите на държавите-членки и е едновременно прякото олицетворение на наднационалния подход в ЕС и стремежа към демократичност на наднационално ниво. Макар и парламент, ЕП не притежава онези законодателни функции, които имат националните парламенти в демократичните държави. Тези функции засега са в правомощията на непряко избираните ЕК и Съвет. Дейността на ЕП е ограничена най-вече до даването препоръки на другите европейски институции и изискването от тях на доклади и информация за дейността им. През 90-те години на миналия век правомощията му са разширени по отношение на процедурите за съвместно вземане на решения между Съвета, ЕК и ЕП.

ОВППС
ОВППС е подчинена изцяло на принципа на междуправителствено сътрудничество. Но нейната еволюция от създаването й през 1993 година (ДЕС) до сега е белязана изцяло от гореописания проблем в ЕС. Конкуриращите се идеи за начините на вземане на решения, или коя институция да има контрол върху външната политика, вкл. върху сигурността и отбраната - ЕК или Съвета, както и стремежът на ЕП да разшири участието си в цялостния процес на вземане на решения довеждат според някои съвременни анализатори до появата на ново институционално явление в ЕС, определяно като "брюкселизация" ("brusselisation"). Този термин предлага разбирането, че компетенциите в областта на външната отношения, сигурността и отбраната на ЕС остават преди всичко в правомощията на държавите-членки и паралелно формулирането и осъществяването на общи действия в тези сфери все повече и повече се "брюкселизира", чрез усиленото изграждане през последните няколко години на нови институции за сигурност и отбрана в Брюксел (т.напр. Европейска агенция по отбраната, Комитет по сигурност и сътрудничество, Военен комитет, Комитет за управление на граждански кризи, Военен щаб, въведения от новия конституционен договор пост на външен министър на ЕС и др.). Въпросът тук обаче е доколко тази институционална еволюция в областта на външните отношения, сигурността и отбраната на ЕС е съпроводена от паралелен процес на създаване на механизми и инструменти осигуряващи прозрачност и отчетност на ОВППС и ЕПСО на наднационално равнище?

Още през 70-те години на миналия век предшественикът на ОВППС, а именно Европейското политическо сътрудничество (ЕПС) е било постоянно подлагано на критики, че страда от демократичен дефицит. Нещо повече, дефицитът на демокрация в тази област, като че ли се увеличава след въвеждането на ОВППС. Причината за това е, че прогресивното увеличаване на правомощията и функциите на европейските институции в областта на външната политика, сигурността и отбраната не е съпроводено от създаване на механизми за контрол и надзор на европейско ниво.

При всяка реформа на договорите за ЕО/ЕС проблемът за демократичния дефицит на ЕОВППС е бил включван в дневния ред на дебатите (Маастрихт, Амстердам, Ница). Това са всъщност и моментите, когато ЕП се опитва да окаже влияние в тази насока, полагайки усилия да направи дебата по този въпрос възможно най-публичен. Но на практика националните правителства са тези, които определят тенденциите при реформирането на институциите и политиките на ЕС. Дебатът за Конституцията на ЕС бе поредната възможност на ЕП да окаже положително влияние върху проблема за съществуващия демократичен дефицит в ЕС. Но макар и за изработването на проектоконституцията на ЕС в Европейския конвент да бяха включени 16 депутати от ЕП, то последната дума за окончателния вариант на предложените текстове бе на националните правителства (28 представители на страните-членки и на страните-кандидатки и 56 парламентарни представители на националните парламенти на страните-членки и на страните-кандидатки).

Макар че аспектите на отчетността в тази област са обсъдени в работните групи на Конвента по външните въпроси и отбрана, в текста на Европейската конституция са заложени съвсем малко препратки в това отношение. Правомощията на ЕП в областта на ОВППС (вж. чл. III-304) продължават да бъдат силно ограничени. ЕП има право да бъде информиран и консултиран от Съвета и ЕК, както и от нововъведената от Европейската конституция, длъжност на външен министър на ЕС. Но ЕП не получава нито реална власт и контрол, нито съществена роля при осъществяването и формулирането на ОВППС. Това, което може да прави ЕП е да дебатира върху аспектите на външната политика два пъти годишно, да издава декларации, доклади и резолюции, да се допитва, и да отправя препоръки към Европейския съвет и ЕК по тези въпроси. В същото време не е формулирано задължение на Съвета да взема предвид становищата на ЕП. ЕП няма съществен глас и по време на договарянето на споразумения на международно ниво от ЕК. По отношение на бюджета на ОВППС правомощията на ЕП са сведени до това да одобрява или отхвърля разходите, които са в рамките само на общия бюджет на ЕС.

Имайки предвид демократичните принципи, които отстоява ЕС, на теория ЕП би трябвало постепенно да увеличава прерогативите си и демократичният дефицит в ЕС да намалява обратнопропорционално. Напротив. Националните правителства на този етап, очевидно се противопоставят на такава възможност. Те се опасяват, че ангажирането на ЕП във външната политика и политиката за сигурност и отбрана би се отразило върху ефективността им. Това е близо до вижданията на "реалистите", които считат, че нуждата от секретност и от бързи и навременни действия в областта на сигурността и отбраната не допуска активното ангажиране на парламента в нея. При това националните правителства защитават идеята, че демократична отчетност на ОВППС не означава активно ангажиране на ЕП в нея. ОВППС е създадена на базата на междуправителственото сътрудничество. Т.е. нейният пряк източник на легитимност е националният суверенитет на страните-членки, или иначе казано, националните парламенти са органите, които имат правото да обсъждат решенията на съответните им национални правителства. Прякото следствие обаче от тези разбирания е липсата на какъвто и да е било механизъм за пряк контрол и надзор на наднационално ниво върху работата на Съвета и останалите гореспоменати институции и органи в областта на външните отношения, сигурността и отбраната на ЕС.

В контекста на гореизложеното може напълно основателно да се зададе следният въпрос: Демократичният дефицит в областта на външните отношения, сигурността и отбраната на ЕС е само поредният страничен отрицателен резултат от процеса на европейска интеграция, или е предварително избрана цел? Правителствата понякога проявяват силна тенденция да разширяват своята автономност спрямо обществата, които управляват, особено когато става дума за сигурност и отбрана. Готовността на едно национално правителство да делегира власт на наднационална организация в дадена област е често в пряка зависимост от стремежа му да избегне контрола, осъществяван от обществото, т.е. от националния парламент.

ЕПСО
Що се отнася до ЕПСО, то още от самото й създаване принципите за прозрачност и отчетност са пренебрегнати. ЕП не играе съществена роля и по отношение на тази общоевропейска политика. ЕПСО е част от ОВППС и от "втория стълб" на ЕС. Тя е изцяло подчинена на принципа на междуправителственото сътрудничество, т.е. тя е в прерогативите на Съвета и не е обвързана със задължение за отчет пред ЕП. По време на изработването на проекта за Европейска конституция работната група по въпросите на отбраната стига до заключението, че "специфичната същност" на отбраната, трябва да се взема сериозно предвид, когато се правят предложения за създаване на инструменти и механизми за контрол и надзор в тази сфера. В резултат са заложени две референции в проектоконституцията за ролята на ЕП в областта на европейската отбрана. Първата разширява донякъде правата на ЕП по отношение на ОВППС. Втората по-скоро засяга ролята на националните парламенти на страните-членки на ЕС относно европейската отбрана. Тя посочва, че Конференцията на комисиите по европейските въпроси (COSAC), ще осъществява сътрудничеството с ЕП и ще организира междупарламентарни конференции, но те ще могат единствено да обсъждат аспектите на общата отбрана. Но в окончателния текст на Европейската конституция дори и тези референции не са приложени. Според текста, отнасящ се до ЕПСО (вж. Чл. III-309/310), както министърът на външните работи на ЕС, така и държавите-членки могат да правят предложения относно ЕПСО, а вземането на решения остава изцяло в правомощията на Съвета. ЕП не е посочен никъде в тези параграфи.

Причините за липсата на прозрачност и отчетност на ОВППС/ЕПСО са комплексни, но в основата им лежи съчетаването на различни принципи на управление и вземане на решения ("трите стълба") под един "покрив" (ЕС). На практика, архитектите на ОВППС/ЕПСО пренебрегват основни демократични принципи за формулирането и осъществяването на тези политики. Въпреки това, въпросът за тяхната прозрачност и отчетност ще става все по-актуален. Макар и с ограничени правомощия, ЕП напоследък постепенно придобива все по-голямо значение и влияние в цялостната институционална структура на ЕС. При това неговото по-широко ангажиране по отношение на ОВППС/ЕПСО ще се разширява преди всичко от факта, че ЕП е единственият пряко избиран орган от гражданите на ЕС и като такъв се явява единствената институция, която би могла директно да представлява засилващия се сред европейските гражданите интерес към въпросите на външните отношения, сигурността и отбраната на ЕС, особено след международната военна интервенция в Ирак, терористичните атаки в Мадрид и постоянните терористични заплахи. Логично е да се очаква, чe мерките на ЕС в областта на външните отношения, сигурността и отбраната рано или късно ще попаднат под институционализиран демократичен контрол в лицето на придобиващия все по-голяма увереност в себе си Европейски парламент. В подкрепа на тази тенденция трябва да се спомене, че преди около два месеца първоначалният състав на Европейската комисия не мина на гласуване в ЕП, което е показателен пример за намерението му да играе все по-съществена роля в институционалната структура на Европейския съюз.

*  В Договора от Маастрихт е заложена т.нар. "храмова структура" на ЕС, в чиято основа са три стълба: Европейски общности, ОВППС и Сътрудничество в областта на правосъдието и вътрешните работи.

Организации

Черноморско-Каспийски консорциум за демократичен контрол
http://harvard-bssp.org/news/
http://kgi.edu.ua/cisss-ua/

На 27 ноември м.г., в Киев неправителствени организации от осем страни от Черноморско-каспийския регион, вкл. Азербайджан, Армения, България, Грузия, Молдова, Румъния, Турция и Украйна учредиха Черноморско-Каспийски консорциум за демократичен контрол (ЧККДК), по инициатива на Центъра за международна сигурност и стратегически изследвания (ЦМССИ), Украйна.

Негови основни цели и приоритети са:
•  консолидиране на усилията на неправителствените организации в подкрепа на демократичните промени в региона;
•  сближаване на позициите на участващите страни по проблемите на демократичния контрол и регионалната сигурност;
•  създаване на система за ефективен мониторинг на нивото на демократичния контрол и състоянието на националната и регионалната сигурност, посредством използването на обща методология;
•  разработване на модел и на методология за оценка на развитието на сектора за сигурност;
•  създаване на мрежа от уеб сайтовете и периодичните издания на участващите организации и национални институции, координиране на тяхната дейност и обмен на информация и издаване на периодичното издание на Консорциума "Демократичен контрол и регионална сигурност";
•  създаване на Черноморско-Каспийски виртуален колеж за дистанционно обучение.

Председател на Управителния съвет на ЧККДК е проф. Александър Гончаренко, президент на ЦМССИ, а Консултативният съвет на Организацията включва членове на Европейския парламент, Украинския парламент, старши представители на Програмата за Черноморска сигурност на Харвардския университет (САЩ), Университета в Канзас (САЩ), Университета в Карлтън (Канада), Международния център за политически изследвания (Украйна) и Атлантическия съвет на Украйна.

Национален координатор на Консорциума за България е Сдружение "Джордж Маршал".

Съюз на офицерите от резерва "Атлантик", София, България
http://www.atlantic-bg.org/

Съюзът на офицерите от резерва "Атлантик" е българска неправителствена организация, която работи за укрепване на националната и международната сигурност. Основните му цели са:
•  да разпространява знания и опит по съвременните проблеми на сигурността и отбраната;
•  да съдейства за поддържане на близки взаимоотношения между страните от НАТО и България в областта на националната и международната сигурност и отбраната;
•  да стимулира демократичните процеси на трансформиране на отбраната и сектора за сигурност;
•  да допринася за развитието на демократични гражданско-военни отношения;
•  да съдейства за изграждането на ефективен парламентарен и граждански контрол над сектора за сигурност;
•  да работи за ефективната реализация на резервистите в гражданското общество.

За постигането на своите цели Съюзът организира дискусии, лекции, семинари, международни срещи, разработва, публикува и разпространява информационни, аналитични и други материали, сътрудничи си с организации, институции и физически лица в страната и в чужбина.

Нови публикации и проекти

В този брой ви представяме доклад за възможните насоки при осъществяване на реформата в разузнаването, разработен като част от проект на Центъра за стратегически и международни изследвания, Вашингтон. Авторите на доклада са бивши представители на изпълнителната и законодателната власт на САЩ: Дейвид Борен, бивш сенатор от щата Оклахома, Бил Брадли, бивш сенатор от щата Ню Джърси, Франк Карлучи, бивш министър на отбраната, Уилям Коен, бивш министър на отбраната и сенатор от щата Мейн, Робърт Гейтс, бивш директор на ЦРУ, Джон Хамре, бивш заместник-министър на отбраната, Гари Харт, бивш сенатор от щата Колорадо, Хенри Кисинджър, бивш държавен секретар и съветник по националната сигурност, Сам Нън, бивш сенатор от щата Джорджия, Уорън Рудман, бивш сенатор от щата Ню Хампшир и Джордж Шулц, бивш държавен секретар.

Център за стратегически и международни изследвания, Вашингтон
Ръководни принципи за осъществяването на реформа в разузнаването, 21 Септември 2004 г.
http://www.csis.org/0409_IntelReformPrinciples.pdf

Сигурността на САЩ зависи от подобряването на системата за събиране и анализиране на разузнавателна информация. В момента тече дебат за реформата в разузнаването и използването на енергията от изборите е добра възможност, този дебат да получи необходимото внимание. Извършването на реформи набързо по време на избори е възможно най-грешният подход. Реформата в разузнаването е твърде сложна и твърде важна за да бъде предприета прибързано в рамките на една кампания. Опирайки се на нашия опит в изпълнителната и законодателната власт на Съединените щати, както и от двете страни на политическата бариера, считаме че една реформа трябва да се ръководи от следните принципи:

Идентифициране на проблемите
Търсенето на решения преди да бъде разбрана същността на всички проблеми е рецепта за постигането на неуспех. Само след цялостна преценка на съществуващите проблеми в разузнавателната общност, както и на нейните силни страни, могат да бъдат взети смислени решения за реформа, включително евентуалното й преструктуриране. Нещо повече, реформата трябва да бъде понятна, за да бъде успешна. Ако реформата е съсредоточена само върху един проблем, независимо от неговото значение, тя няма да успее да подобри способностите на разузнаването според изискванията на националната ни сигурност.

Увеличаване на правомощията на ръководителя на разузнавателната общност
Ръководителят на разузнавателната общност трябва да има правомощия, съответстващи на отговорностите, които носи. Важно е бъдещите лидери да имат възможността да ръководят подчинените си служители и ресурси в съответствие с приоритетите на националното разузнаване. Независимо от това дали ще променим или запазим настоящата структура на разузнавателната общност, трябва да направим така, че лидерът на тази общност да притежава необходимите инструменти, чрез които да може да изпълнява задълженията си и да спазва отговорностите си.

Отделяне на разузнаването от политиката
В реформата на разузнавателната общност трябва да залегне един фундаментален принцип - разузнавателната общност трябва да бъде независима от политиците. Няма нищо по-важно за стабилността на системата за национална сигурност. Ако разузнаването и политиката са силно обвързани, от една страна политиците биха могли да изопачат данните от разузнаването, а от друга - анализаторите в на тези данни биха могли да оказват влияние върху развитието на политическите процеси. От решаващо значение е да се осигури това разграничение и така да се покаже, че ръководителят на разузнавателната общност няма роля в политиката. В противен случай неговият глас може да се окаже по-силен от тези на министрите и на съветника по национална сигурност, като лиши Президента от ползата на един ясен и информиран политически дебат. Човекът, имащ последната дума в разузнавателната общност и притежаващ влияние в политиката, може да се превърне в опасно силен актьор в системата на националната сигурност, използвайки разузнаването за да защитава определени политически позиции, бюджетни искания или военни системи, за които други участници във вземането на решения нямат необходимата информация да оспорят. По тази причина лидерът на разузнавателната общност не трябва да работи в Белия дом. Той (или тя) трябва да бъде на една ръка разстояние от политическите процеси, но в никакъв случай не и дясната ръка на президента. Ръководителят на разузнавателната общност не трябва да се превръща и в инструмент на дипломацията или в средство за формулиране на политика. Неговата (или нейната) роля трябва да бъде в подкрепа на участниците в тези процеси. По същия начин разузнавателната общност не трябва да централизира потока от информация изцяло към себе си и така да се превърне в основен източник на информация за изпълнителната власт. Министрите трябва да могат да се обръщат за информация и към свои собствени анализатори, за получаване на независим поглед върху нещата, както и да поставят задачи на ръководителя на разузнавателната общност, резултатите от които да бъде използвани в процеса на правене на политика. И накрая, за да се избегне смесването на функции, ние смятаме, че личността избрана да ръководи разузнавателната общност трябва да бъде приемлива и за двете страни и да бъде избрана въз основа на неговите (или нейните) качества на ръководител.

Подобряване качеството на анализа
Интелектуалният конформизъм и липсата на аналитично мислене обикновено са основните причини за повечето провали на разузнаването: от неуспеха да се предскажат прецизно ядрените тестове на Индия и Пакистан до погрешната преценка за програмите за масово унищожение на Садам Хюсеин. Ето защо подобряването на качеството на анализа, на който разчитат политиците, трябва да бъде един от главните приоритети на реформата. Най-добрите анализи се правят в условията на конкурентна среда, която приветства различни виждания и окуражава алтернативни хипотези. Реформата в разузнаването трябва да институционализира такива изисквания в процеса на анализа. За да запазят своята независимост, анализаторите трябва да бъдат изолирани от политиката и политическия натиск. В заключение, ние не трябва да се вглеждаме само в себе си и само в изграждането на подходящата структура на разузнавателния анализ, но трябва също така да обърнем внимание и на критичната липса на експертиза в значими области. Финансирането на програми, които да подпомагат преодоляването на този проблем, е опасно ниско, а и попечителските фондове за Програмата за обучение по национална сигурност ще бъдат напълно изчерпани в рамките на следващите две години, ако Конгресът не се намеси.

Осигуряване на по-ефективен обмен на информация
Хората, работещи в разузнаването, имат трудно преодолимата бюрократична нагласа да не споделят информация помежду си или с работещите извън собствената им общност. Това включва насадено дълбоко чувство за секретност и естествен импулс да съхраняват информация с цел да си запазят своя територия на действие. По традиция органите на разузнаването в страната и тези извън нея избягват да обменят информация помежду си. Нашата нация вече е наясно с факта, че неправилното координиране и обменяне на наличната разузнавателна информация може да има сериозни последствия. Следващия път, когато специален агент на ФБР, заподозре обучаем пилот в Аризона, че е терорист от Ал Кайда, то разузнавателната общност трябва да бъде незабавно уведомена. Реформата трябва напълно да промени стимулите и културата, битуващи в разузнаването и да наложи изискване за обмен на информация. Това означава отстраняване на нагласата за секретност и класификация, които на практика пречат на информационния поток, като обаче бъде съхранена защитата на действителните източници и методи.

Защита на гражданските свободи
Събирането на разузнавателна информация е форма на вмешателство - шпионирането на наши съграждани има потенциала да се превърне в злоупотреба. Дори когато обединяваме събирането на вътрешна и външна разузнавателна информация, не трябва да размиваме отговорностите за нейното събиране. Чрез реформата може да бъде въведена длъжността на общ стратегически координатор за събирането на външна и вътрешна информация, отнасяща се до трансгранични заплахи като тероризъм, като изключителната отговорност за възлагане и наблюдаване на процеса на събиране на вътрешна разузнавателна информация трябва да остане в правомощията на министъра на правосъдието. Това е единственият начин да бъдат защитени правата на американските граждани, от чиято подкрепа зависи силната разузнавателна общност.

Запазване на традициите за проучване на обстановката в подкрепа на тактически военни операции
Опитът ни в Босна, Афганистан и Ирак показва, че тактическото разузнаване и познаването на обстановката са крайно необходими за безпрецедентния оперативен успех на нашите войски. За да бъде успешна една реформа, трябва да се има предвид нуждата на военните да поддържат структурирани тактически разузнавателни способности и да имат бърз достъп до разузнавателна информация.

Осигуряване на ясни правомощията при тайни операции
Войната срещу тероризма разми ролите на различните ведомства при някои мерки и действия от критично значение за националната сигурност. На този етап Министерство на отбраната извършва повече тайни и разузнавателни операции, отколкото в миналото. Междувременно Дирекцията за операции на ЦРУ изпълнява все повече традиционни военни функции - подобно на успешната операция в Афганистан. Отговорностите обаче са твърде размити и в зависимост от това кой извършва дадена операция понякога се наблюдават несъответствия във вида и нивото на нейното одобрение. Новите предизвикателства, пред които сме изправени, изискват широк набор от инструменти и градивен подход към разузнаването, но осигуряването на абсолютно ясно разграничение на отговорностите и правомощията между трите основни звена на тайните операции - командване, контрол и отчетност, е от първостепенно значение.

Реформа и в контролните функции, изпълнявани от Конгреса
Реформата в разузнаването не би била успешна, ако контролът, извършван от Конгреса върху разузнавателната общност не стане по-ефективен. Вместо Конгресът да се осланя и доверява на документите, предоставяни му от агенцията, и да извършва постфактум разследвания на провали и злоупотреби, той периодично би трябвало да проверява и да гарантира работата на разузнавателната общност. Независимо дали смисленият законодателен контрол се нуждае от щателно преразглеждане на структурата на комисиите в Конгреса или просто от промяна на философията, промените в законодателната власт са толкова важни, колкото и промените, засягащи изпълнителната власт.

Изборите са най-удачния момент за дебат, но от друга страна са най-неудачния момент за вземане на решения. Когато се повдига въпросът за реформата в разузнаването, американците не трябва да предприемат действия, подчинени на календарни срокове, а действия който са подчинени на здрав разум и преценка. Тези въпроси са изключително важни и към тях трябва да се подхожда прецизно и всестранно. Ако Конгресът в момента е зает с разглеждането на определени структурни реформи, то ние считаме, че в началото на следващата година, 109 Конгрес трябва да обърне нужното внимание на въпроса за реформа в разузнаването.

Надяваме се, че предложените от нас принципи ще подпомогнат започването на сериозен дебат върху реформата в разузнаването.

Оперативни изследвания, поддържащи планирането на силите и операциите в новата среда за сигурност
Проект на Програмата "Наука за мир" на НАТО (SFP-981149) за изграждане на нови способности, подпомагащи процеса на вземане на решения в сектора за сигурност в България

> В началото на 21 век държавите-членки и партньори на НАТО са изправени пред голямо предизвикателство - да трансформират своите военни организации и организациите си за сигурност, за да могат успешно да отговорят на терористичните заплахи, разпространението на оръжия за масово поразяване, организираната престъпност, кибератаките над ведомства и критична инфраструктура. С цел предотвратяването и адекватното реагиране срещу широк спектър от заплахи и рискове, държавите трябва да организират, оборудват и обучат сили за сигурност, които да могат безпроблемно да взаимодействат както помежду си, така и със чужди сили за сигурност и неправителствени организации.

В този смисъл проектът цели да осигури навременна и ефективна научноизследователска подкрепа въз основа на съществуващите и разработваните понастоящем нови методи и модели за оперативно изследване, с оглед посрещането на потребностите на крайните потребители от отбранителните институции, министерствата на вътрешните работи, агенциите за гражданска защита, както в процеса на вземане на решения/промяна на управлението, така и в подкрепа на компютърно-симулирани учения. В допълнение, резултатите от проекта ще бъдат включени в учебните програми на Военна академия "Георги. С. Раковски" и Академията на Министерството на вътрешните работи.

България ще създаде Център за оперативно изследване, който ще привлича обещаващи млади изследователи, ще провежда най-съвременни изследвания върху трансформирането на силите, сектора за сигурност и операциите, осъществими в мрежа, като подпомага интегрирането в програмите за оперативно изследване на Северноатлантическата общност.

Този проект изгражда мрежа от допълнителните способности на няколко академични и изследователски организации от България (Лабораторията C4ISR на Института за космически изследвания и Департамента за оперативно изследване на Института по математика и информатика на БАН; Института по паралелна обработка на информацията и Департамента за отбрана и управление на въоръжените сили на Военна Академия "Георги. С. Раковски"), Германия (Оперативни изследвания "Нимайер") и Холандия (Оперативно изследване и бизнес мениджмънт, Институт за приложни научни изследвания в областта на отбраната, сигурността и безопасността). Директори на проекта са доц. д-р Велизар Шаламанов (София, България) и Клаус Нимайер (Отобтун, Германия). Проектът ще продължи три години с финансовата подкрепа на Научноизследователския комитет на НАТО от близо 300 000 Еuro.

"Ранно предупреждение и политически перспективи в дневния ред на трансатлантическата сигурност: вижданията на Централна и Източна Европа"

На 13 ноември м.г. в София се проведе заключителната конференция на проекта "Ранно предупреждение и политически перспективи в дневния ред на трансатлантическата сигурност: вижданията на Централна и Източна Европа". Инициативата на Атлантическия клуб бе финансирана от Джордж Маршал Фонд на САЩ и реализирана в сътрудничество с редица неправителствени организации от България, Естония, Полша и САЩ.

Целите на проекта бяха:

- идентифициране на причините, стратегическите мотиви и насоки на развитие на нарастващите различия между САЩ и техните европейски съюзници по важни въпроси, свързани със сигурността и по-специално въпроси, засягащи централната роля на НАТО като първостепенна трансатлантическа политико-военна институция за сигурност;
- обсъждане на влиянието на разногласията и различията върху новите партньори на НАТО от Централна и Източна Европа и страните-членки на ЕС;
- подпомагане на преодоляването на стратегическите различия в областта на сигурността в рамките на Евроатлантическата общност, вкл. дефиниране на областите, където е необходимо приоритетно сътрудничество, запазване на трансатлантическата солидарност и ефективност на действията както в Югоизточна Европа и Черноморския регион, така и в други региони.

Peзултатите от проекта съдържат:

- преглед на настоящото състояние на трансатлантическите отношения;
- методология за изследване на влиянието на различни фактори, генериращи кризи (напр. кампанията на НАТО в Косово, операцията на САЩ в Ирак, случая с Международния наказателен съд, създаването на Общата Европейска политика за сигурност и отбрана и др.) върху единството на евроатлантическата общност и прозападната ориентация на страните от Централна и Източна Европа,
- методологическа рамка за ранно предупреждение и политически перспективи в дневния ред на трансатлантическата сигурност.

Резултатите от проекта могат да послужат като методологична и организационна основа за по-нататъшно систематично наблюдение и подкрепа на националните политики, насочени към ефективния принос на страните от ЦИЕ към евроатлантическите отношения.

"Една година след Революцията на розите: постижения и неуспехи. Може ли Грузия да бъде една от Новите демокрации?"

Центърът за либерални изследвания неотдавна завърши проект, чията цел беше да бъде предаден опита на балканските държави на грузинските политически институции, водещи журналисти и граждански активисти с цел осигуряването на успеха на политическата и икономическата реформа в страната. Групата експерти от България, Сърбия и Македония, водена от бившия български министър-председател Филип Димитров сподели позитивния и негативния опит на Балканите при осъществяването на реформи в посткризисните общества, подчертавайки важността на фактор "скорост" за успеха на реформите.

При първите две посещения в Грузия, през юни и октомври 2004 година групата се срещна с членове на грузинското правителство, депутати, представители на неправителствени организации и медии. Като резултат от тези разговори бе инициирана международна конференция в Тбилиси, организирана от Центъра за либерални стратегии и коалиция от грузински неправителствени организации. Конференцията, проведена на 17 декември 2004 година бе озаглавена "Една година след Революцията на розите: постижения и неуспехи. Може ли Грузия да бъде една от Новите демокрации?".

На нея присъстваха Филип Димитров - бивш министър-председател на България Горан Свиланович - бивш министър на външните работи на Сърбия и Черна Гора; Том Дайн - президент на Радио "Свободна Европа"/Радио "Свобода", Божидар Джелич - бивш министър на финансите на Сърбия, Огнян Минчев - Институт за регионални и международни изследвания, България, доц. д-р Велизар Шаламанов - бивш заместник-министър на отбраната на България, Слободан Джинович - бивш лидер на "Отпор", Сърбия, Деян Кюранов и Весела Чернева, Център за либерални стратегии, България.

Чуждестранните участници бяха приети от президента на Грузия Михаил Саакашвили.

От грузинска страна в конференцията взеха участие Мая Надирадзе - лидер на мнозинството в в Парламента, Гиорги Барамидзе - вице-премиер и държавен министър, Созар Субелиани - обществен защитник, Джиджа Бокерия - член на Парламента, Зураб Адейшвили - главен прокурор, Давид Зурабишвили - Парламент на Грузия, както и широк кръг от представители на Парламента, неправителствени организации, медии и чужди мисии.

Чуждестранните представители подчертаха необходимостта реформистките правителства да постигнат и поддържат обществената подкрепа, без да я приемат за даденост, като се насочат към увеличаване на разбирането у участниците в процедурата на вземане на решения за препятствията, с които ще се сблъскат при предприемането на болезнени реформи. Групата също така се съсредоточи върху важността на открития диалог между правителствените институции, медиите, гражданското общество и изграждането на коалиции при осигуряването на успеха на реформите. Ключов момент в дискусиите с правителствените представители и членовете на опозиционните партии, представени в парламента бе подчертаването на отговорността на новото правителство за защитата на човешките права и правните норми при осъществяването на болезнените политически и икономически реформи, за да се избегне отчуждаването на обществото. Целта на проекта бе международната общност да повиши разбирането си относно приоритетните области, нуждаещи се от подкрепата, която би могла да подпомогне успешно на реформите в Грузия.

Бяла книга по гражданска защита на Република България. Принос към Стратегията за сигурност на Република България

През декември 2004 година бе завършен проектът за Бяла книга по гражданска защита на Република България. Проектът бе осъществен от Центъра за изследвания по националната сигурност и отбраната (ЦИНСО) към БАН от екип с ръководител доц. д-р Велизар Шаламанов. Основната цел на изследването бе да се оцени с участието на външни експерти състоянието и перспективите пред системата за защита на населението и критичната инфраструктура, да се разработи концепция за развитието й, с което да се подпомогне Постоянната комисия за защита на населението при бедствия, аварии и катастрофи (ПКЗНБАК) към МС.

В хода на проекта бяха формулирани основите на Концепцията за гражданска сигурност на Република България в контекста на изграждането на интегриран сектор за сигурност. Институционализираната система за гражданска сигурност се разглежда като "трети стълб" на сектора за сигурност в България. Тази система включва както "традиционната" гражданска защита, така и системата за реагиране при кризи, която се регламентира със Закона за управление при кризи (ЗУК). Експертният екип достигна до извода, че активното гражданско участие (основно чрез доброволни формирования) е свързващото звено между "традиционната" гражданска защита и гражданската сигурност.

Основите на концепцията за гражданска сигурност се формулират и на базата на анализ на съществуващите модели на гражданска сигурност в рамките на ЕС и САЩ. Терминът "гражданска сигурност" се предлага като българският еквивалент на термина homeland security, възприет в САЩ и civil (societal) security, възприет в редица страни от ЕС. Отчита се тенденцията на трансформация на системата за гражданска сигурност в редица европейски страни, насочена към създаването на самостоятелно звено, извън МО или МВР, което да осъществява правомощията в тази област и да координира дейността на останалите държавни органи при възникването на кризисни ситуации, бедствия или аварии.

Бялата книга по гражданска защита съдържа подробна справка за възможните рискове за населението и инфраструктурата. Прави се задълбочен анализ на актуалното състояние на организационните структури от системата за гражданска защита, като се посочват редица слабости (особено в междуведомствената координация и липсата на стратегическо прогнозиране и планиране).

В Бялата книга по гражданска защита експертният екип предлага три базови алтернативи за развитието на системата за защита на населението и инфраструктурата. Първата алтернатива се изразява в тясно тълкуване и прилагане на ЗУК. Тази алтернатива предвижда изграждане на системата за реагиране при кризи съгласно ЗУК - преди всичко Националния център за управление при кризи (НЦУК) към СС при МС, както и на Съвета по сигурността към централните и местните органи на държавната власт. Като основни недостатъци на тази алтернатива се отчитат твърде тесният спектър от рискове, които се покриват, и опасността традиционните силови ведомства да изземват инициативата в системата за управление при кризи, и да доминират структурите за защита на гражданите и инфраструктурата.

Втората базова алтернатива, предложена в Бялата книга е разширено тълкуване и прилагане на ЗУК. Тази алтернатива предвижда максимална междуведомствена координация, която да включва и координирани планове за развитие на способностите за защита на населението и критичната инфраструктура на няколко ведомства. Втората базова алтернатива се разглежда като "почти министерство, без да се създава министерство". Като основно предимство се изтъква по-високата степен на интегриране на системата за реагиране при кризи и съществуващите структури за защита на населението и инфраструктурата.

Третата базова алтернатива, формулирана в Бялата книга предвижда изграждането на ново Министерство на гражданската сигурност. Това министерство следва да включва организационни единици на основата на три сегашни държавни агенции - ДА "Гражданска защита"; Държавната агенция за бежанците и ДА "Държавен резерв и военновременни запаси". При тази алтернатива се предвижда изграждането в рамките на новото министерство, на нова Агенция "Служби по гражданска сигурност", която да координира и контролира дейността на военизираните доброволни формирования (служби "Гражданска сигурност"), които се създават към областните управители.

Всяка от тези алтернативи се анализира в Бялата книга и от юридико-нормативна гледна точка, като се дават препоръки за конкретни законодателни промени. Формулират се основните положения на специален Закон за защита на населението и инфраструктурата, който следва да регламентира дейността, правата и задълженията на звената от системата за гражданска сигурност.

Черноморска инициатива за гражданско-военно планиране при кризи

Проектът "Черноморска инициатива за гражданско-военно планиране при кризи" (ЧИ) бе одобрен на инициираната от България изследователска конференция, проведена във Висбаден, Германия, през август 2004 година. В проекта участват шест от крайбрежните черноморски страни -България, Грузия, Молдова, Румъния, Турция и Украйна. Въпреки поканата Русия все още не се е присъединила. САЩ подпомагат инициативата логистично и експертно.

Целите на ЧИ са улесняването на сътрудничеството между участващите страни и координацията на наличните ресурси при възникване на бедствия.

Инициативата ще се концентрира върху проблемите на черноморските търговски пристанища, защитата на населението в районите на пристанищата и пристанищните градове, както и идентифицирането на първостепенните рискове/заплахи, вкл. оръжия за масово поразяване, химически, биологични, радиологични, ядрени, конвенционални експлозиви с висока мощност, заплахи от природни бедствия, както и свързаните с това последствия за населението.

Параметрите на ЧИ ще бъдат допълнително дефинирани въз основа на работата на сформираните три работни групи ("Информационни/Мениджмънт технологии", "Стандарти и процедури", "Планиране и учения") и предвидените щабни учения (ЩУ). В съответствие с общата методология на инициативата ще бъде използван подходът на провеждане на ЩУ за гражданска защита.

Държавната агенция "Гражданска защита" (България) бе домакин на първата конференция на ЧИ, която се проведе през октомври м.г. във Варна, с участието на България, Молдова, Румъния, Турция, Украйна и експертната подкрепа на САЩ. Обсъдени бяха общите рискове за населението в черноморските пристанища и пристанищните градове, използването на установените от ООН (UNOCHA-MCDA), НАТО (EADRCC) и ЕС процедури, както и начините по които могат да бъдат използвани ЩУ за тяхното подобряване. Прието бе първото щабно учение на ЧИ "Томис интърнешънъл 2005" да се проведе през септември 2005 година в Констанца, Румъния.

Събития