Година 2, брой 11, Ноември 2004 г.

Съдържание:

Към читателите

Терористичната заплаха и интегриран сектор за сигурност - новите предизвикателства пред капацитета за управление на кризи в Централна и Източна Европа
Велизар Шаламанов

Концепция за трансформиране на системата за защита на гражданите и инфраструктурата
Николай Павлов

Подходът на Европейския съюз към международния тероризъм
Петър Попчев

Новите балкански съюзници
Благовест Ташев

Нови публикации
Христо Чорбаджийски

Уеб страници
Христо Чорбаджийски

Събития

Към читателите

Предлагаме на вниманието единадесети брой на бюлетина "Проблеми на сигурността и реформа на сектора за сигурност".

Новият брой започва със статия на Велизар Шаламанов, който продължава изследванията си върху развитието на реформата в сектора за сигурност, като акцентира върху новите й измерения в контекста на терористичната заплаха и ролята в тази връзка на системата за управление на кризи и интегрирания сектор за сигурност, и поставя необходимостта от развитието на ново партньорство за сигурност.

Николай Павлов представя нова визия за системата за защита на гражданите и инфраструктурата на България. В основата на предложената от него концепция стои аргумента, че в контекста на новата среда на сигурност и борбата срещу тероризма, значението и относителната тежест на тази система бързо се увеличават. Това налага трансформирането й в "трети стълб" на сектора за сигурност в България, наред с Министерството на вътрешните работи и Министерството на отбраната, чрез ясна нормативна регламентация и солидно институционално измерение.

В статията си Петър Попчев анализира подхода на Европейския съюз в търсене на трайни решения на проблемите, свързани с тероризма, като феномен на съвременните международни отношения и приетите в тази връзка програмни документи.

Нашият бивш редактор Благовест Ташев, макар и в САЩ продължава да подкрепя реализирането на бюлетина. В настоящото издание той анализира ролята на България и Румъния в евроатлантическата система за сигурност на фона на новите военно-стратегически планове на САЩ. Двете страни са част от новата периферия на евроатлантическата общност и изглеждат логични дестинации за американско военно присъствие - едно значително предизвикателство за оформящата се роля на България и Румъния в евроатлантическата система за сигурност.

Христо Чорбаджийски представя кратък преглед на две нови публикации и на две международни организации, работещи в областта на сигурността.

Очакваме вашите отзиви за съдържанието на бюлетина и приветстваме приноса ви към целите на тази публикация. Можете да намерите минали броеве на бюлетина на адрес: http://www.mediapool.bg/site/security/

От издателите

Терористичната заплаха и интегриран сектор за сигурност - новите предизвикателства пред капацитета за управление на кризи в Централна и Източна Европа
Велизар Шаламанов

Развитие на процеса на реформата в сектора за сигурност.
Движещите сили на реформата на отбраната в Централна и Източна Европа (ЦИЕ), след започването на прехода към демокрация са основно процесите на разпадане на Варшавския договор, процесите от Виена и Хелзинки, Програмата на НАТО Партньорство за мир, съвместното участие с НАТО в операциите в Босна и Косово, разработването на Новата стратегическа концепция на НАТО, посочваща Европейската идентичност за сигурност и отбрана, Инициативата за отбранителните способности и Плана за действие за членство, като новите инструменти за промяна. В резултат, повечето от страните от ЦИЕ са вече членки на НАТО и Европейския съюз (ЕС), със сериозен напредък в реформата на сектора за сигурност. Несъмнено ролята на кризата в Косово е изключително важна, защото наложи включването на новите типове заплахи и операции в дневния ред на сигурността, оказвайки сериозно въздействие и върху програмата за реформи.

Трагичните събития от 11 септември и последвалите ги операции в Афганистан и Ирак дадоха нов тласък на реформите, концентрирайки ги върху един много по-радикален процес на трансформация - не само във военната, но и в другите области на сектора за сигурност. Очевидно бе появяването на съвършено нов тип заплаха, който доведе до активирането на чл. 5 на Вашингтонския договор. Взаимната връзка между сигурността и икономиката стана по-ясна и както в програмите на НАТО и ЕС, така и на национално равнище се появиха редица дискусии на тема "Бизнес и сигурност". Взаимозависимостта между вътрешната и външната сигурност сега се приема като ново предизвикателство към сектора за сигурност и политиката за сигурност на държавите и международните организации. Развитието на политиката за сигурност в Съединените щати, НАТО и ЕС, както и естественото противодействие на новите заплахи постави въпроса "Различни ли са стратегиите за борба срещу тероризма от двете страни на Атлантика; споделя ли "Сигурна Европа в един по-добър свят" същите възприятия за сигурността като САЩ?" Отговорът е, че е необходима нова вълна от реформи/трансформации, както на национално равнище, така и в НАТО, ЕС и международните организации.

Терористична заплаха съществуваща за европейските държави и понастоящем е сериозно предизвикателство за техния капацитет за управление на кризи, особено що се касае до новите демокрации и преди всичко Полша и България, като най-видими участници в коалиционните сили в Ирак. Сериозни са последиците за икономиката на упоменатите страни, дори предвид само на необходимите мерки за сигурност и високата цена на търговските връзки с района на големия Близък изток. Най-често нашите граждани са предмет на заплаха извън територията на страната и способностите за защита, както на техните интересите, така и на други национални интереси (икономически) са важни за сигурността.

Допълнителен аспект на проблема представлява връзката между организираната престъпност, нивото на корупцията и тероризма. Бавният напредък по отношение на намаляването на размерите на сивата икономика и нелегалния трафик като елементи на организираната престъпност, както и все още ограничените възможности на администрацията да понижи нивото на корупцията и да предотврати все по-сложните опити за пране на пари, биха могли да бъдат използвани от терористичните организации за да повишат риска за сигурността на гражданите и държавата.

Нови измерения на реформата в сектора за сигурност в контекста на терористичната заплаха.
Пълното елиминиране на организираната престъпност, корупцията и дори терористичната дейност е трудно и нереалистично в близко бъдеще, което налага от една страна административният капацитет за управление на кризи да се справя с критични ситуации, а от друга - съдебната система да се справи ефективно с всички видове престъпления, отнасящи се до тероризма. Важно е също така нивото на сигурността да се поддържа приемливо в периода на високо равнище на терористичен риск. Ролята на националната полиция, граничната полиция, жандармерията и специалните звена за борба с организираната престъпронст нараства с всеки изминал ден.

За ЦИЕ балансът между дислоцирането на сили извън националната територия, съвместно с военни формирования на съюзниците в рамките на войната срещу тероризма и защитата на страната е от първостепенно значение. Очевидно терористичните мрежи целят най-слабите елементи от коалицията с оглед оказването на влияние върху вътрешната им политика, свързана с международните отношения в коалицията.

Все повече терористите използват стратегията на психологическата война, като извършват и различни типове информационни действия, включително в Интернет, което означава, че е необходима "Информационна стратегия срещу тероризма", за да гарантира адекватната реакция на обществото по време на криза, предизвикана от терористични действия. Подобен документ би могъл да подготви населението и да обезпечи по-доброто разбиране на стратегията и тактиката на терористите, както и да осигури по-висока подкрепа за операциите в сектора за сигурност и страната като цяло.

Полезно би било да се обсъдят процесите на развитие на Концепцията за национална сигурност на САЩ и трансформацията на въоръжените сили там, като източник на добри идеи и практики, насочени към гражданите и инфраструктурата, с повече внимание върху координацията, обмяната на информация и работата в мрежа, както и голямото значение на технологиите и съвместното обучение. Страните от ЦИЕ биха могли да възприемат активен подход към сигурността (във време и място), базиран върху Плана за действие срещу тероризма, като използват натрупания до сега по време на прехода опит в областта на сигурността и съвременните тенденции, както и спецификата на окръжаващата среда на сигурност, в която тези страни функционират.

Ролята на системата за управление на кризи и интегрирания сектор за сигурност.
Добра възможност за развитието на една съвременна система за управление на кризи се предоставя от протичащия процес на развитие на концепцията за реформа на сектора за сигурност в Европа и неговото приложение в ЦИЕ. Този процес е свързан с по-широкото разбиране на сигурността в различните организации, където използването на сила има централна роля. Съществуват редица други партньорски организации, които работят заедно в операциите за управление на кризи, така че оперативната съвместимост в самите страни и в Европа като цяло е от решаващо значение за системата за управление на кризи. Безспорно естеството на терористичната заплаха се промени и ще продължи да променя концепцията за реформа на сектора за сигурност, посредством включването на нови елементи в неговата система, като необходимостта от сътрудничество, обмен на информация и координация се увеличава.

Необходимо е Концепцията за интегрирания сектор за сигурност да се развива по-нататък въз основа на визията за новия тип операции за защита на националната сигурност и специален фокус върху сигурността на гражданите, инфраструктурата и територията. Тази концепция изисква развитието на променената законова и нормативна уредба, подобрената интегрирана организационна структура, програми за системно развитие и обединение в базирана върху мрежа система, както и редица нови подходи към човешките ресурси и управлението на финансовите средства. Разбирането на тази нова концепция за интегрирания сектор за сигурност от обществото, с оглед осигуряването на по-висока обществена подкрепа за развитие на ефективно обществено-частно партньорство, с увеличената роля на неправителствените организации, медиите и промишлеността е решаващо за успеха и осигуряването на континюитета и оперативната ефективност, необходими по време на процеса на трансформация. В заключение, концепцията за интегрирания сектор за сигурност е свързана с нивото на интегриране на отделните служби и министерства на национално, регионално/международно равнище, което налага интензивното международно сътрудничество.

В тази нова ситуация, ролята на организациите за гражданска защита като ядро на фокусираната върху гражданите и инфраструктурата сигурност на свободните демократични общества се повишава като интеграционен фактор на обединените около условията за гражданската сигурност организации за отбрана, за вътрешна сигурност и други партньорски организации. Развитието на концепция за управление на кризи в стратегическият контекст на войната срещу световния тероризъм е централно за Стратегията за национална сигурност, поради голямата вероятност от различни типове кризи, често с трансграничен характер, изискващи много бърза реакция на локално ниво, както и глобална координация и сътрудничество. Съществуват четири основни типа кризи и в процеса на управлението им, на водещите институции в координация с останалите, са възложени различни отговорности. Новата концепция налага интеграцията на ръководството, централизация и мрежови подход във външната политика и политика на сигурност. Едновременно с това обаче е необходима децентрализация на осигуряващите първите действия съставни части на системата чрез стандартизация на процедурите, екипировката и преди всичко на системите C4 за създаване на възможност за хоризонтално и вертикално укрепване във всяка ситуация.

Подобна концепция за управление на кризи би могла да се превърне в движещата сила за оптимизацията на националната система за сигурност и сектора за сигурност, което налага изискването за стратегически прегледи с оглед на улесняването на процедурата на вземане на решения чрез прилагането на най-новите методи за моделиране и симулация, за намиране на най-добрите решения.

Ако се обърнем към чуждия опит, икономиката е с централна роля, защото икономическите програми за устойчиво развитие от типа на Плана "Маршал" са необходими преди всичко в областите, считани за източник на терористична заплаха, съчетани с програми за реформа на сектора за сигурност. За осигуряването на първоначалната сигурност за преход към по-демократично и свободно общество е необходимо значимо чуждо военно/полицейско присъствие. Това присъствие е свързано с типа на операциите за сигурност, отнасящи се пряко до икономиката (включително програмите за постконфликтно възстановяване), като се започне с установяването на първоначална комуникационна и информационна инфраструктура, възможности за образование и обучение, и местен административен капацитет. Успоредно с това е необходимо създаването на отговорни за сигурността и обучени местни сили за сигурност, като чуждото присъствие следва да се възприема единствено в качеството си на гарант.

С оглед на участието им в посочения етап от усилията за управлението на кризи е необходимо страните от ЦИЕ да ускорят формирането на експедиционни сили за сигурност, като осигурят най-доброто използване на ресурси, най-доброто обучение и екипировка, както и генерирането на най-доброто съчетание на възможности в оптимална времева рамка. Едновременно с това са необходими международни ангажименти от нов тип, не само по отношение на съвместните възможности, но и по отношение на осигуряването на най-доброто съчетание от комбинирани съвместни възможности в оптимална времева рамка, за да бъде обезпечена проекцията на осигуряващите сигурност пакети от мерки.

Предстои по-нататъшното разработване на националните и международни политически процедури за вземане на решения за използването на сила и използването на програмите за помощ за постконфликтно възстановяване/демократичен преход, което ще окаже влияние върху законодателството и капацитета, необходим на ЦИЕ за да участват активно в тези процеси.

С оглед на необходимостта от тяхното оптимизиране и взаимоотношението между пространственото и времево измерение е необходима всеобхватна архитектура за развитието на сигурността и икономиката.

Развитието на упоменатите по-горе процеси ще окаже въздействие върху Националната стратегия за сигурност и Закона за управление на кризи, който се счита за рамката на интегрирания сектор за сигурност, и се отнася до спектъра на различните типове кризи: военни операции (използването на сила извън територията на страната); обществения ред и престъпността (използването на сила на територията на страната); защитата на националните интереси на гражданите и тяхната собственост зад граница ("мека" сигурност извън територията на страната); гражданска защита и помощ при бедствие ("мека" сигурност на територията на страната).

Общността от партньорски организации, необходима за ефективното управление на кризи се формира въз основа на подържащите действия, като събиране и анализ на информация, защитени комуникации за администрацията, защита на VIP персони, готовност за дислоциране на войски извън националната територия и подразделения за защита/евакуация.

Националната система за противодействие на кризи трябва да реагира на всички типове заплахи, да управлява/контролира всички видове операции и да координира поддържащата информация/действията за защита.

Партньорство за сигурност
Новите системи за управление на кризи на национално, регионално и по-широко международно равнище са основата за развитието на новото партньорство за сигурност, възприемано в по-широкия смисъл на понятието и във връзка с икономическото развитие. Подобно партньорство е необходимо предвид липсата на вече ясно изразена разделителна линия между вътрешната и външната сигурност, "меките" и "твърдите" мерки за сигурност, като сектора за сигурност става все по-интегриран на национално и международно равнище, защото мрежата на източниците на заплаха все по-често пресича националните граници.

Ролята на оперативната съвместимост, използването на нови технологии (по-специално информационни технологии) със значимото участие на разузнавателната общност, индустрията и обществото като цяло от една страна и запазването на монопола за използване на сила и използването на тайни методи за събиране на информация по отношение на някои специфични елементи от сектора за сигурност акцентира върху новия тип обществено-частни партньорства и по-ефективни методи на демократичен контрол върху сектора за сигурност.

В заключение е необходимо да се подчертае, че за изпълнението на гореспоменатите намерения и цели е необходимо развитието и прозрачното управление на програмите за сигурност на национално, регионално и по-широко международно равнище.

Концепция за трансформиране на системата за защита на гражданите и инфраструктурата
Николай Павлов

Изграждането на интегриран сектор за сигурност в България, императивно налага трансформиране на всички подсистеми на сектора, в това число и на подсистемата за защита на гражданите и инфраструктурата. Нещо повече, в контекста на новата среда по сигурността и на борбата срещу тероризма, значението и относителната тежест на системата за защита на гражданите и инфраструктурата нарастват.

Показателен е опита на САЩ, където след терористичните атаки от 11 септември 2001г. бе изградено Министерство на вътрешната сигурност (за защита на територията) - Department of Homeland Security. Министерството е фокусирано върху предотвратяване на терористични атаки в САЩ и намаляване на уязвимостта на САЩ за тероризъм и природни бедствия. Едни от ключовите дейности, администрирани от Министерството на вътрешната сигурност, са защитата на гражданите и критичната инфраструктура, както и управлението в извънредни ситуации. Значителен е опита в трансформирането на тази важна система от сектора за сигурност и в други страни - членки на НАТО.

С приемането на Закона за управление при кризи (ЗУК) бе направена важна стъпка за концептуалното и нормативно регулиране на обществените отношения при кризисни ситуации от невоенен характер. От гледна точка на политическия реализъм обаче, предстоящото изграждане на Националната система за реагиране при кризи следва да става паралелно и координирано с трансформирането на системата за защита на гражданите и инфраструктурата. На практика системата за реагиране при кризи и системата за защита на населението и инфраструктурата са двете страни на една и съща монета. При едно добро управление на процеса на трансформация тези две системи могат да оформят един самостоятелен "трети стълб" на сектора за сигурност.

В терминологично (а и концептуално) отношение България би могла да заеме междинно положение между практиките в САЩ от една страна, и в ЕС от друга. Терминът "homeland security", възприет в САЩ, няма точен български еквивалент, за разлика от "civil protection" (гражданска защита), който е утвърден в рамките на ЕС. Възможни са множество различни понятия за обозначаване на единната система за управление при кризи и за защита на гражданите и инфраструктурата: гражданска отбрана; сигурност на жизнената среда; отечествена сигурност; обществена сигурност; защита на населението и инфраструктурата; гражданска защита и др. За българските условия може би най-подходящ е термина "гражданска сигурност" (възприет напр. във Франция). Освен със своята компактност, това понятие е подходящо по няколко причини. Първо, заради модерното разбиране, че сигурността трябва да е фокусирана върху гражданина. И второ, терминът "гражданска сигурност" имплицитно внушава идеята за активно гражданско участие и граждански контрол над този ключов елемент от сектора за сигурност.

Системата за гражданска сигурност - "третият стълб" на сектора за сигурност в България
Системата за гражданска сигурност включва две основни подсистеми - системата за управление при кризи и системата за защита на гражданите и инфраструктурата. Системата за гражданска сигурност следва да бъде изградена като самостоятелен "стълб" на сектора за сигурност, който да има равна значимост с другите два основни "стълба" на сектора - вътрешната сигурност и обществен ред (обезпечавани основно от МВР) и външната сигурност и военните операции (обезпечавани основно от МО). Следователно системата за гражданска сигурност трябва да има ясна нормативна регламентация (специален Закон за защита на гражданите и инфраструктурата, който да допълва Закона за управление при кризи) и солидно институционално измерение. Съществува и възможността обществените отношения, свързани с обезпечаването на гражданската сигурност, да бъдат регламентирани в общ Закон за националната сигурност.

Системата за гражданска сигурност в най-висока степен се изгражда с активно гражданско участие и граждански контрол в сравнение с останалите елементи от сектора за сигурност. Това предполага и по-висока степен на прозрачност, отчетност и в крайна сметка - демократичност на този ключов елемент от сектора за сигурност. Изграждането на една ефективна система за гражданска сигурност дава възможност за поддържането на добре балансирани гражданско-военни отношения.

Системата за гражданска сигурност се изгражда на принципа на децентрализацията. Особено важно е значението на местните звена за гражданска сигурност (управлявани от местната власт), които реагират първоначално при възникването на заплахи, свързани с гражданите и инфраструктурата. Тази особеност на системата за гражданска сигурност пряко кореспондира с процеса на създаване на електронно правителство, включително на местно ниво. При едно добро управление на процеса на трансформация, услугата "сигурност" заедно с други административни услуги може да се предоставя на едно гише (чрез Интернет или единен телефон за спешни и неспешни повиквания). В това отношение може да се заимства от опита на Центровете за спешни повиквания, създадени на всички нива на административно-териториалните единици в САЩ.

Принципът на децентрализация не отменя необходимостта от обща координация и контрол, осъществявани от "централните звена" на системата за гражданска сигурност - Националния център за управление при кризи, ДА "Гражданска защита" и Постоянната комисия за защита на населението при бедствия, аварии и катастрофи (ПКЗНБАК). Важна роля при формулирането и управлението на Плана за трансформация на системата за гражданска сигурност може да играе Националният научно координационен съвет към ПКЗНБАК.

Политиката за гражданска сигурност съчетава политиката за сигурност с т.нар. "хуманитарна политика" (провеждането на хуманитарни, спасителни операции). В този смисъл операциите за обезпечаване на гражданската сигурност следва да включват освен изрично упоменатите в Закона за управление при кризи (чл.59) операции, така и някои специфични операции като:
- Провеждане на аварийно-спасителни работи и защита на населението при ядрено, химическо или биологично заразяване;
- Провеждане на аварийно-спасителни работи и защита на населението при природни бедствия и промишлени аварии;
- Операции по защитата и възстановяването на инфраструктурата;

Защитата на критичната инфраструктура изисква и създаването на специален Регистър на критичната инфраструктура, който да включва стратегически обекти като: атомни-, топло- и водно-електрически централи, заводи за производство на стратегическа продукция, язовирни стени, тесни и уязвими участъци от пътища и ЖП линии, виадукти, тунели и други. Дейностите по защита на критичната инфраструктура дават възможност за продуктивно публично-частно партньорство и за участие на бизнеса в обезпечаването на гражданската сигурност.

По-сложен е въпроса за ясното отграничаване на операциите за гражданска сигурност от операциите за вътрешна сигурност и обществен ред. Това важи особено за рискове, свързани с тероризъм, граждански сблъсъци, безредици и операции по ограничаване на нелегалната миграция. На практика, в тази най-деликатна сфера е възможно да се получи припокриване на функции на системата за гражданска сигурност и системата за вътрешна сигурност и обществен ред (институционализирана основно в рамките на МВР). В тази връзка от особено значение са процесите на трансформация и девоенизиране на МВР, както и първите практики по прилагане на Закона за управление при кризи. Тези процеси и практики в най-голяма степен ще предопределят правото на структурите за гражданска сигурност да прилагат сила и да бъдат реален "трети стълб" на сектора за сигурност.

Участието на бизнеса и неправителствения сектор в обезпечаването на гражданската сигурност налага ясни нормативно утвърдени регламенти за тяхното лицензиране. Логично е централният координиращ орган в системата за гражданска сигурност (понастоящем - ДА "Гражданска защита" и/или Националният център за управление при кризи) да издава лицензи и сертификати на НПО, както и на търговски дружества, които желаят или по закон са задължени да участват в операции за обезпечаване на гражданската сигурност.

Институционализация на системата за гражданска сигурност
От гледна точка на политическия реализъм най-сложен е въпроса за институционализацията на системата за гражданска сигурност, тъй като решаването му може да бъде блокирано при политическите "пазарлъци". Същевременно той е ключов за успешното трансформиране и изграждане на тази система.

Понастоящем системата за защита на гражданите и инфраструктурата включва няколко звена:
- Държавна агенция "Гражданска защита", която съгласно ЗУК трябва да организира дейността на Комисията за възстановяване и подпомагане при кризи;
- Постоянната комисия за защита на населението при бедствия, аварии и катастрофи, която се ръководи от министър без портфейл;
- Националният научно координационен съвет към Постоянната комисия за ЗНБАК би могъл да играе ролята на "преходен екип" за трансформиране на подсистемата за защита на гражданите и инфраструктурата;
- Системата за реагиране при кризи, съгласно ЗУК, трябва да включва следните звена:
- Национален център за управление при кризи към Съвета по сигурността в МС;
- Съвети по сигурността и управление при кризи към министрите и другите централни органи на изпълнителната власт;
- Съвети по сигурността и управление при кризи към областните управители и кметовете на общини;
- Сили за реагиране при кризи, които включват основно аварийно-спасителните служби на МВР и МО, екипи за спешна медицинска помощ и все още неизградени доброволни формирования;

Трансформирането и институционализирането на системата за гражданска сигурност налагат единна координация и управление на цялата система за гражданска сигурност. Особено важна роля в това отношение следва да играе Съвета по сигурността към Министерски съвет. При сегашното си състояние обаче, СС няма нужния потенциал да осъществява ефективно тази функция. Ето защо са възможни и други решения за институционализиране на системата за гражданска сигурност.

Единият възможен вариант е изграждането на отделно министерство за гражданска сигурност (по аналогия с Department of Homeland Security в САЩ), което да включи звената от системата за защита на гражданите и инфраструктурата и системата за реагиране при кризи.

Друг възможен вариант е институционализирането на системата за гражданска сигурност да се свърже с държавната администрация и да се формира министерство на държавната администрация и гражданската сигурност. При този вариант към министерството може да има министър без портфейл, който координира гражданската сигурност и е член на Съвета по сигурността, наблюдава изпълнителните агенции към това министерство и има своя администрация.

Институционализирането на системата за гражданска сигурност налага и преосмисляне на мястото на Национална служба "Пожарна и аварийна безопасност", която понастоящем е към МВР. Като важно звено за защита на гражданите и инфраструктурата НС "ПАБ" е логично да бъде включена в евентуално министерство на гражданската сигурност. Въпросът за мястото на ПАБ е тясно свързан с по-общия въпрос за девоенизирането на МВР. Същевременно остава открит въпросът за общинското подчинение на екипите на ПАБ и на полицейските сили, който следва да се регулира със Закона за МВР и Закона за местната власт и общинското самоуправление.
Институционализирането на системата за гражданска сигурност императивно налага и по-активното включване на населението в обезпечаването на сигурността чрез доброволни военизирани формирования. Като модел при изграждането на тези формирования за гражданска сигурност може да се използва опита на Националната гвардия в САЩ и на Териториалната армия във Великобритания.

Едно възможно решение е изграждането на служби "Гражданска сигурност" към областния управител, които да са на разположение на кметовете чрез опростена процедура. Тези военизирани доброволни формирования могат да се формират основно от резервисти и да се командват от офицери от свободния подготвен резерв. Основните функции на службите за Гражданска сигурност следва да бъдат:
- охрана или усилване охраната на "чувствителни" обекти (административни обекти и критичната инфраструктура);
- борба с терористични групи;
- поддържане на обществения ред;
- предотвратяване на бедствия, аварии и катастрофи; и ликвидиране на последствията от тях;

Службите за гражданска сигурност следва да бъдат интегрален елемент от системата за гражданска сигурност и тяхната дейност да се координира от министерството за гражданската сигурност (министерство на държавната администрация и гражданската сигурност). Дейността на службите за гражданска сигурност следва да се регламентира със специален закон.

Важен елемент от системата за гражданска сигурност следва да бъде едно работещо звено за психологическа защита на населението. Психологическата защита е поне толкова важна за обезпечаването на гражданската сигурност, колкото и медицинската помощ. Подобно звено за психологическа защита би имало особено положителна роля във връзка с опасността от терористични актове.

Изграждането на системата за гражданска сигурност на Република България трябва да става в сътрудничество с Комитета по планирането на гражданската защита на НАТО; с Хуманитарната агенция на ЕС; с Черноморската инициатива за сътрудничество в сферата на гражданската защита; с Международния комитет на Червения кръст и Световната здравна организация. Ефективното функциониране на системата за гражданска сигурност ще даде на България възможността да инициира регионални инициативи и да заеме лидерско място в тази сфера в Югоизточна Европа и в Черноморския регион

Подходът на Европейския съюз към международния тероризъм
Петър Попчев

С мадридските взривове от 11 март 2004 година международният тероризъм успя да повлияе пряко върху електоралния процес в страна-членка на Европейския съюз, а с това и върху нейната външна политика. Последвалото телевизионно обръщение на Осама бин Ладен до европейските ръководители от 14 април подсказва, че ал-Кайда се стреми да се наложи като фактор в назряващи исторически промени - демократизиране на Ирак, политическо решение на израелско-палестинския конфликт в изменена стратегическа среда и перспективи за осъществяване на задълбочени реформи в страни от т.нар. "Голям Близък изток". Наред със САЩ, страните-членки на ЕС възнамеряват да играят основна роля в подпомагане на заинтересовани от реформи правителства и представители на гражданското общество в регион, простиращ се от Мавритания и Мароко до Иран и Афганистан.

"Мирното" послание на бин Ладен беше предварително обречено на неуспех, независимо от дипломатичния му тон. Терористичните актове в Мадрид бяха предизвикали не само шокиращ психологически ефект върху демократичното общество, но бяха оценени като нападения над ценностите, върху които е основан Европейският съюз. В този смисъл международният тероризъм придоби характер на стратегическа заплаха. Романо Проди и отговорни представители на Испания, Германия, Великобритания, Франция и Италия категорично отхвърлиха възможността за диалог и преговори с Осама бин Ладен.

От стратегическа гледна точка международният тероризъм постигна резултати, обратни на търсените. Европейският съюз започна спешно да разработва липсващите компоненти на общата политика и структури за борба с тероризма и продължава да търси трайни решения на назрели проблеми и недостатъци на системата. Подходът на ЕС се отличава с професионализъм и отчитане на факторите, свързани с тероризма като феномен на съвременните международни отношения.

В приета на 24 март 2004 година програмна Декларация за борба срещу тероризма страните-членки подчертават, че Европейският съюз няма да допусне "нито слабост, нито компромиси от какъвто и да е вид" в борбата срещу "всички форми на тероризъм", но ще спазва демократичните норми и международното право. Страните-членки на ЕС поеха политически ангажимент да действат съвместно срещу терористични актове "в духа на клаузата за солидарност, съдържаща се в Конституцията за Европа".

Друг нов момент е намерението да бъде конкретизиран приносът на европейската политика за сигурност и отбрана (ЕПСО) в борбата срещу тероризма. Дълго време надделяваше виждането, че в традициите на европейската култура на сигурност е действията срещу тероризма да се съсредоточат в сферата на правосъдието и вътрешните работи. Днес в ЕС се приема - по подобие на САЩ и НАТО - че трябва да се предвиди и военен компонент, особено предвид опасността терористи да получат достъп до оръжия за масово унищожение.

В доктринално отношение антитерористичната политика на ЕС се обляга на Стратегията за сигурност, приета през декември 2003 година, която предвижда двуединен и балансиран подход - борба срещу преките заплахи от тероризъм и справяне с неговите коренни причини (впоследствие Европейската комисия замени "коренни причини" с по-точната формулировка - "всички фактори, които допринасят за тероризъм").

Противодействие на заплахите
По принцип, от гледна точка на отговорностите, ролята на националните правоохранителни органи се определя като първична, а ролята на общите структури на ЕС - като вторична. Терористичните нападения от 11 септември поставиха в нова светлина отдавна направената констатация, че терористите могат да се възползват както от свободите, с които разполагат гражданите на ЕС, така и от две допълнителни улеснения: свободата на движение в Шенгенското пространство и разнообразието от национални полицейски и съдебни системи в ЕС. Преодоляването на тази уязвимост зависи от ускореното превръщане на ЕС в единна "зона на свобода, сигурност и правосъдие". Този многопланов проект, чиято политическа и юридическа основа беше съгласувана в периода 1997-1999 година, зависи на първо място от готовността на всяка страна-членка да се раздели с част от суверенитета си в редица чувствителни области. Освен това, изграждането на ефективна система за борба срещу тероризма се сблъсква с присъщите на процеса на европейска интеграция поетапност и нормативност, което отнема дълги периоди от време.

Приносът на Декларацията от 24 март е в постигнатия общ ангажимент всички мерки, отнасящи се до юридическата рамка, да бъдат реализирани не по-късно от 30 юни 2004 година, с което бяха окончателно преодоляни дотогавашните колебания у няколко страни-членки. Става въпрос за експедитивното осъществяване на вече взети решения (т.нар. "Рамкови решения") - за единна форма на заповед за арест в ЕС; създаване на съвместни разследващи екипи; борба с прането на пари; идентифициране, проследяване, замразяване и конфискуване на финансови инструменти и средства, придобити чрез престъпления.

Формулираните в Декларацията задачи в областта на оперативното сътрудничество потвърждават извода, че оперативният и институционалният капацитет на ЕС за съвместни координирани действия срещу тероризма е във фаза на доизграждане. Процесът на превръщане на двете основни агенции на ЕС - Евроджъст и Европол - в работещи многостранни механизми не е завършен. В частност за Европол се смята, че все още не е по силите му да "генерира последователна антитерористична политика".

Основен проблем в системата на оперативно сътрудничество обаче, остава обменът на специализирана и разузнавателна информация. Появата на т.нар. нови заплахи за сигурността (радикален тероризъм; разпространение на оръжия за масово унищожение, балистични ракети, стоки и технологии с двойно предназначение; транснационална организирана престъпност и т.н.) и още по-точно - качествените изменения при тези заплахи - изисква повишено разузнавателно сътрудничество. Специалистите сочат, че структурата на анализа също трябва да се промени по начин, който да отчита природата на тероризма, чиято отличителна черта е заличаване на разликата между външна и вътрешна заплаха. Двете главни задачи на координатора на ЕС по контратероризма Гийс де Вриис, са разработване на приемлива за 25-те страни-членки схема за обмен на разузнавателна информация и повишаване на ефективността на сътрудничеството със САЩ в областта на борбата срещу тероризма.

Важно развитие, което излиза извън рамките на Декларацията от 24 март, е създаването на "пионерна група за борба срещу тероризма" с участието на Великобритания, Франция, Германия, Италия и Испания. На петата им среща край Шефийлд, Северна Англия, в началото на юли т.г. министрите на вътрешните работи на "Г-5" отчетоха известно изоставане в изпълнението на Декларацията от март и приеха, покрай другото, да подобрят обмена на информация и контрола на границите.

Подход към факторите, които допринасят за тероризъм
В Декларацията от 24 март са изведени само основните принципи и насоки за действие. Разработването на "дългосрочна стратегия" предстои. Предвиждат се мерки за "изследване на връзките между подкрепата за тероризма и крайните религиозни или политически възгледи и на влиянието на социално-икономически фактори". Насърчава се "междукултурно и междурелигиозно разбирателство с ислямския свят".

Според Мартин Ортега, експерт по въпросите на Близкия изток, народното недоволство в някои арабски страни - както спрямо техните правителства, така и към западната политика - "доведе до формиране на транснационална терористична мрежа, която е днешният противник".

В "Предварителния си доклад за изграждане на стратегическо партньорство на ЕС със Средиземноморието и Близкия изток", Европейската комисия се обяви за създаване на отношения от нов тип с арабските и мюсюлманските страни. Докладът предвижда прилагане на диференциран, а не еднотипен подход към всяка отделна страна според спецификите й; ангажиране с ключови въпроси като решаване на израелско-палестинския конфликт и възстановяване на Ирак; напредък в областта на демокрацията и правата на човека; както и разработване на "широка концепция за сигурност, която да третира проблеми като безработицата и икономическата недоразвитост". Основен принцип на европейския подход е арабските и мюсюлманските страни "да станат съавтори на инициативата за стратегическо партньорство". Това е от фундаментално значение, тъй като ключови държави като Саудитска Арабия и Египет, разтревожени от други подобни идеи, заявиха, че "арабските страни могат сами да се справят с проблемите си".

ЕС в най-добрия случай може да бъде само един от участниците в многостранните усилия за реформиране и стабилизиране на Големия Близък изток. Предварителният доклад предписва ЕС "да работи тясно със САЩ, ООН и други външни фактори". На Срещата на Г-8 през юни на Морския остров, щата Джорджия, председателството на ЕС подкрепи схемата на САЩ за реформиране на Големия Близък изток, като допълни, че в недалечно бъдеще ще излезе със собствена инициатива. В анализ на Института на ЕС за изследване на сигурността се подчертава, че всякакви всеобхватни формули за Близкия изток изискват "подходяща комбинация от европейска експертиза и американска енергия". Въпреки отделни специфични позиции на ЕС, тенденцията е за сближаване на вижданията и практическите подходи на ЕС и САЩ към стратегическите аспекти на преодоляването на международния тероризъм.

По-тясното обвързване на българската политика за борба с тероризма, с политиките и структурите на ЕС и САЩ в тази област обещава да повиши степента на сигурност на българското общество.

*  Петър Попчев е дипломат и доктор по политология, експерт по международна сигурност с опит в дейността на страната ни в ООН, НАТО и ЕС. Председателствал е многостранни преговори за забрана на оръжията за масово унищожение и други предизвикателства пред сигурността. Издал е три книги. Настоящият кратък вариант на статия ни предоставя като представител на Фондация "Център за изследване на сигурността". Изразените възгледи са лично на автора и не ангажират която и да е институция.

Новите балкански съюзници
Благовест Ташев

В реч пред националния конгрес на организацията "Ветерани от войните" в Цинцинати на 16 август, президентът Буш формално представи плановете на админинистрацията си, през следващите десет години да съкрати със 70000 души военния персонал, заедно с близо 100000 членове на техните семейства и цивилни лица в сегашните американски военни бази в Европа и Азия, главно в Германия и Южна Корея. Част от войските и инсталациите съоръженията ще бъдат преместени на "места, от където те ще могат бързо да се развърнат и справят с неочаквани заплахи". Стотици военни инсталации съоръжения ще бъдат закрити и нови ще бъдат установени в страни, които до преди петнадесет години смятаха Америка за враг.

Макар в речта да не бяха назовани конкретни държави изглежда, че някои страни в Източна Европа ще бъдат част от най-голямото преструктуриране на американското военно присъствие по света от Корейската война насам. Страни като Полша, Румъния и България, които се превръщат в новата периферия на евроатлантическата общност и граничат с региони богати на заплахи, изглеждат логични дестинации за изнесеното американско военно присъствие. Консултациите и преговорите със съюзниците са в напреднала фаза и в следващите месеци ще станат ясни повече подробности от този процес.

Макар планът за промяна на американското присъствие в чужбина да представлява голяма промяна, той е дори по-значително предизвикателство към оформящата се роля на България и Румъния в евроатлантическата система за сигурност. Наскоро приети в НАТО и на път да се присъединят към Европейския съюз, двете страни все още приемат, че съществуват остри заплахи в неопределената среда на сигурността. Погледнато от Букурещ и София, трудният процес на възстановяване и интегриране на Западните Балкани в стабилна Европа не изглежда невъзвратим. Краткото, но опустошително изригване на насилие в Косово по-рано тази година, продължаващата криза в Македония, която има не по-малко разрушителен потенциал и мъчителния преход в Сърбия напомнят, че от гледна точка на сигурността, географското положение на една държава в евроатлантическото пространство все още има важно значение. Наистина, отдавна отмина времето, когато България и Румъния бяха смятани за потенциални кризисни държави в балканското домино. Въпреки товаи двете страни все още са изправени пред регионални предизвикателства, породени от десетилетие на балкански конфликти, включително стагнирищи икономики, неустановени граници и държавност, организирани криминални мрежи, непризнаващи национални граници, незаконен трафик на хора, оръжие и стоки, липса на стабилен институционален ред. Поглеждайки на запад от София, по отношение на сигурността, Македония и Косово са много по-близоотколкото Брюксел.

Поглеждайки на изток от България и Румъния, дори преди да отбележим Близкия изток като най-горещата точка в "арката на нестабилността", Черноморският регион се очертава като дълго пренебрегван район на сигурността. Трафикът на наркотици към Запада, непреставащият поток на радикализма от Близкия изток и нефтопроводите и газопроводите от богатия на енергийни източници Изток към гладната за енергия Европа постепенно определя Черноморския район като зона, отчаяно нуждаеща се от политическо внимание и инвестиции в нейната сигурност, като изпреварваща политика в отговор на нейната уязвимост. Ролята на България и Румъния в тази политика може да бъде значителна. Международните договори забраняват постоянното военноморско присъствие на външни държави в Черно море. В същото време и двете страни се нуждаят от модерни военноморски сили, способни на действие в отговор на нетрадиционни заплахи в новата среда на сигурността. Така потенциалът за ефективно партньорство между двете страни, Съединените Щати и Турция е обнадеждаващ, но изисква въображение и смели идеи. Настоящите съвместни военноморски учения, включващи всички черноморски държави, е стъпка в правилната посока, но е недостатъчно, за да подготви новите членки на НАТО за новата им роля в региона.

В същото време, политическите събития в района правят неизбежно приемането на нови подходи към сигурността. Обещаващият старт на политическата промяна в Грузия беше последван от опитите на Тбилиси да възстанови териториалната цялост на държавата и като последствие заплаши не само демократичния преход, но също така и стабилността на Кавказкия район. На запад - президентските изобори в Украйна през октомври са критични в процеса на определяне на идентичността на страната или като част от Запада, или като нация затънала между два свята. Дългосрочните последствия от изоборите за Украйна и за Евроатлантичската общност не могат да бъдат преувеличени.

Близкият изток и неговите конфликти са предизвикателствата, които стимулират много от промените в американското военно присъствие, включително бъдещите мисии. Поведението на България и Румъния в Иракската криза е забележително. Въпреки преобладаващото обществено менение в страните и в чужбина, което бе против намеса, София и Букурещ предоставиха постоянна политическа и военна подкрепа на коалиционните усилия в Ирак, като в същото време платиха висока цена в човешки жертви, финанси и политически капитал. Без съмнение и двете страни издържаха първия сериозен тест като формални съюзници. Това, което прави това постижение още по-забележимо е, че левицата и в двете страни (двамата президенти и управляващата партия в Румъния са наследници на комунистическите партии) подкрепиха, макар и с нежелание участието на страните в конфликта и не призоваха за незабавно изтегляне на националните контингенти, след като бяха дадени първите жертви в Ирак. Въпреки това, мястото и ролята на Близкия изток в политиката за сигурност на страните от Източна Европа не бива да се смята за значително. Участието на "нова Европа" в Ирак съвпадна с повишаване на обществените страхове от международния тероризъм, като мнозина обвиниха американската инвазия за това. Парадоксално, обществата възприеха средата като по-несигурна, макар, че в същото време държавите се присъединяваха към най-могъщия военен съюз и водеха дискусии за приемането на американски военни бази на техните територии.

За да може новото партньорство да успее, САЩ и правителствата в София и Букурещ трябва да създадат всеобхватни отношения в областта на сигурността, които включват не само военни измерения. Отношенията трябва да имат позитивен ефект в тези области на сигурността, които са от значение не само за Америка, но също така и за България и Румъния, включително борбата срещу местни и международни организирани криминални мрежи, международния тероризъм, трафика на наркотици, регионалните етнически конфликти, интеграцията на Сърбия и Черна гора в международната общност, статута на Косово, Босна и Херцеговина. За да отговори на тези предизвикателства, Америка трябва да бъде готова да допринесе за реформата на сектора за сигурност, както в България и Румъния, така и в останалите страни на района, включително чрез: модернизация на инфраструктурата на военните бази и институциите на сектора за сигурност; участието на местния бизнес в поддръжката на базите; подпомагане на участието на България и Румъния в реформата на националните сектори за сигурност на страните членки на Партньорство за мир на Балканите и черноморския район; подпомагане усилията на двете страни в интеграцията на институциите в сектора за сигурност; подпомагане на институционалната реформа в двете страни в областта на правовия ред и полицейската реформа; подпомагане на усилията за защита на гражданите и критичната инфраструктура; трансфер на оръжейни системи; участие на американски военнопромишлени компании в модернизацията на сектора за сигурност, включително и с офсетни програми.

Едни от най-пренебрегваните измерения на политиката в Източна Европа са обществената подкрепа и легитимността. Правителствата в Източна Европа игнорираха обществената опозиция срещу войната в Ирак и подкрепиха САЩ. В бъдеще обаче, постепенната модернизация на политиката в района ще направи много трудно за всеки един политик да вземе решение въпреки опозицията на обществото, без да рискува загуба на политически капитал. Освен това, тепърва трябва да се отчете ефекта от анти-американските инстинкти на левицата в някои части на Източна Европа, особено, когато Европа изглежда разделена по отношение на употребата на сила от САЩ. Затова установяването на американско военно присъствие в региона изисква внимателно създаване на информирано и разбиращо общество.

*  Съкратен вариант на този текст бе публикуван за първи път на 26 август от United Press International

Нови публикации
Христо Чорбаджийски

В този брой имаме удоволствието да ви представим текста на Декларацията за европейската отбранителна интеграция, разработена от тринадесет биви и настоящи висши военни представители в Европа със съдействието на Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон. Тя е подписана от: генерал Кевик Бир, бивш заместник началник на Генералния щаб на Турция; адмирал Лорд Бойс, бивш началник на Генералния щаб на Обединеното Кралство; генерал Жан Бойл, бивш началник на Генералния щаб на Канада; генерал Константин Дегерату, бивш началник на Генералния щаб на Румъния; генерал Габриел де Еспирито Санто, бивш началник на Генералния щаб на Португалия; маршал Лорд Гарден бивш помощник- началник на Генералния щаб на Обединеното кралство; генерал Кристиан Хвид, бивш ръководител на отбраната на Дания; адмирал Юхани Каскеала, ръководител на отбраната на Финландия; адмирал Жак Ланксед; бивш началник на Генералния щаб на Франция; генерал Клаус Науман, бивш началник на Генералния щаб на Германия; генерал Джо Ралстон, бивш заместник- председател на Обединения щаб на Съединените щати; генерал Ханс-Улрих Шерер, бивш началник на Генералния щаб на Швейцария и генерал Жири Седиви, бивш началник на Генералния щаб на Чехия.

Център за стратегичеки и международни изследвания, Вашингтон
Съвместна декларация относно европейската отбранителна интеграция, 25 август 2004
http://www.csis.org/press/pr04_47.pdf

Днес Европа се радва на безпрецедентен в нейната история период на мир и стабилност. През последните 50 години авторитарните режими в Европа и около нея отстъпиха място на стабилни и демократични партньори, които създадоха среда, в която войната между държавите изглежда немислима. Никога преди това Европейският континент не е бил толкова единен, свободен и уверен в сигурността си.

Европа се изправя пред нови предизвикателства за сигурността
Но въпреки това Европа, а също така Съединените щати и Канада се изправят пред сериозни заплахи за сигурността си. Дългогодишни предизвикателства за сигурността, като провалили се държави, международната престъпност, вътрешни и регионални конфликти, продължават да заплашват интересите на Европа. В същото време Европа и нейните Северноамерикански съюзници се борят със зараждащия се нов тип международен тероризъм, роден от екстремизма и новите опасности, свързвани с разпространението на оръжия за масово поразяване.

Тези пет заплахи за сигурността - тероризма, разпространението на оръжия за масово поразяване, организираната престъпност, провалилите се държави и регионалните конфликти са във фокуса, както на Европейската, така и на Северноамериканската стратегия за сигурност, както на национално, така и на регионално равнище.

По-нататъшната интеграция на европейската отбрана е от значение, както за Северна Америка, така и за Европа
Този нов набор от предизвикателства пред сигурността, който е пряко свързан с политическото развитие на Европейския съюз, превръща по-нататъшната интеграция в областта на отбраната в логическа стъпка напред. Както бе посочено в Стратегията за сигурност на ЕС, Европа сега трябва да има съществена роля в глобалната сигурност и се нуждае от военни сили, които да могат да защитават и да подкрепят европейските интереси, както на собствена територия, така и извън нея. Европейските лидери трябва да постигнат по-голям политически консенсус относно подходящите роли и мисии на европейските военни в тази нова среда за сигурност, и за способностите необходими за осъществяването на тези мисии. Изграждането на по-добри европейски отбранителни способности има основна роля за засилването на трансатлантическите отношения в свят, в който държавите и от двете страни на Атлантика трябва да работят в близко сътрудничество, за да се борят с общите предизвикателства пред сигурността. Нито Европа, нито Съединените щати могат да посрещнат тези предизвикателства сами. Всяка страна се нуждае от сътрудничеството на другата, за да може да защитава интересите си. Америка е заинтересована, Европа да действа като едно цяло, за да бъде способна да поема военни мисии, като пълноправен партньор на САЩ. Независимо от това дали трансатлантическите партньори работят заедно или избират да действат самостоятелно, подобряването на европейските отбранителни способности е не само от интерес за Европа, но и за Съединените щати и Канада.

Ако Европа има по-способни военни структури и състав, това ще даде повече възможности на европейските лидери да предотвратяват и да разрешават кризи, отколкото като използват само дипломацията. Възможността на европейските държави и на Съединените щати съвместно да разполагат експедиционни сили и да поддържат дългосрочни операции, ще има пряко отражение върху нашата колективна способност, да се справяме с предизвикателствата на 21 век, простиращи се от международния тероризъм до провалили се държави.

Необходимо е да да се обърне внимание върху съществения дефицит на способности
Нуждата от повече експедиционни сили постави през последните години нови изисквания пред европейските военни, включително увеличаване на военните сили за развръщане и подобряване на изискванията за оперативна готовност. Силите, създадени по-скоро за отбрана на Европа, отколкото за провеждане на екпедиционни операции извън територията на ЕС, се стремят понастоящем да отговорят адекватно на променящата се среда за сигурност. Днес, страните-членки на Европейския съюз имат общо 1.9 милиона души военен състав, но само малко част от тях е подготвена за развръщане извън територията на ЕС.

В допълнение, много от Европейските военни сили за развръщане са по-добре подготвени за мироопазване и държавно изграждане, отколкото за сражения с висока интензивност. Съвременните отбранителни изисквания обаче не са ограничени само в рамките на мироопазващи операции и държавно изграждане - традиционни области, в които Европа има сравнителен напредък. Последните мисии в Босна, Косово, Сиера Леоне, Бряг на слоновата кост и Афганистан, подчертаха необходимостта европейските военни да организират, обучат и екипират своите сили и за бойни операции.

С известни изключения, повечето европейски войски изпитват голям дефицит на способности. В Косово, на европейските военновъздушни сили им липсваха муниции с прецизно насочване и приносът им бе малко повече от 15% от общия брой извършени бойни мисии. Някои европейски войски не притежават изключително важните системи С4ISR, добри способности за транспорт и нападателни способности, което значително спъва тяхната оперативна ефективност. Нещо повече, само някои европейски военни имат способности да поддържат свои сили продължително на чужда територия. Европа като цяло няма военните възможности посочени в европейските стратегически документи.

Военните структури в Европа страдат също и от ненужно дублиране в области, вариращи от инфраструктурата (генерални щабове, обучение, бази), до военните средства за развръщане, (изтребители и големи танкови части). Още по-тревожно е, че европейците харчат не само за средства, които дублират способностите, а и често са неефикасни и морално остарели. Подобно дублиране прахосва ценни отбранителни ресурси, които би било по-добре да бъдат пренасочени към един по-координиран подход за изследване, развитие и доставки, който коренно би променил европейската военна ефективност по време на операции.

Необходимо е настоящите инициативи за изграждане на способностите да бъдат засилени
Европейските правителства признават, че ако тези тенденции продължат, възможностите на Европа да провежда ефективни, интегрирани военни операции в днешната международна среда за сигурност ще намалеят още повече през следващото десетилетие. В резултат, през последните няколко години ЕС и НАТО предприеха редица инициативи, целящи едновременното подобряване на съществуващите способности и създаване на нови такива.

През 1999 година НАТО предложи Инициативата за отбранителните способности (ИОС). С цел "осигуряването не само на ефективна взаимна съвместимост на всички съюзници, но и подобряването на способностите им, за да могат да отговорят на новите предизвикателства пред сигурността". Три години по-късно, когато повечето от 58-те предложени подобрения на способностите не са осъществени, НАТО стартира Пражките ангажименти за способностите (ПАС), всъщност една подобрена версия на Инициативата за отбранителни способности. Въпреки добрите намерения, ПАС се оказаха твърде бавени по отношение на осигуряването на необходимите промени в способностите. Все пак НАТО успя да създаде Сили за бърз отговор, които значително ще засилят способността на Алианса, бързо да дислоцира войски в случай на криза.

ЕС също стартира инициативи, целящи усилването на отбранителните способности на своите страни-членки. През 1999 година страните-членки на ЕС поеха задължението да създадат Сили за бързо реагиране, способни да дислоцират 60,000 души в рамките на 60 дни за период до една година. През 2001 година ЕС предложи Европейски план за действие (ЕПД), който е фокусиран върху 14 области, нуждаещи се от подобряване. Стремежът е ЕПД, в съчетание с Приоритетна цел за 2010 на ЕС, да приближи Европейските сили за бързо реагиране към действителността. През 2004 година Обединеното кралство, Франция и Германия предложиха създаването на поне девет оперативни групи- комбинирани формации от по 1,500 души, подпомагани от необходимите военновъздушни и военноморски средства, способни за развръщане в операции, в срок от 15 дни, в продължение на 30 дни.

ЕС и НАТО поеха твърди писмени ангажименти за засилване на своите способности, но на практика, усилията да бъдат премахнати несъответствията между отбранителни цели и способности се оказаха незначителни. Все пак има някакъв забележим прогрес. Така например ПАК създаде нов подход за стратегически морски превози, чрез сключването на договори за военно използване на излишния капацитет на търговския флот.

Също така след Косово, Европейските военновъздушни сили значително подобриха своите способности за прецизно насочване посредством придобиването на съответните муниции.

Европа трябва да изразходва средствата си за отбрана по-разумно
От всички фактори, допринасящи за неуспеха на европейските опити за придобиване на нови способности, с най-голямо значение е постоянното намаляване на отбранителните бюджети. В сравнение със САЩ, повечето европейски правителства харчат значително по-малко за отбрана, като процент от БВП - средно около 1,9 процента.

Увеличаването на тези нива ще бъда много трудно. Ще посочим само една причина: увеличаващите се разходи за издръжка на застаряващото население на Европа, ще продължават да ограничават нейните възможности да отделя средства за отбрана.

Въпреки това, разходите за отбрана в Европа, трябва да бъдат съобразени поне с инфлационните процеси. Преди всичко, е необходимо европейските държави да харчат средствата си за отбрана по по-разумен начин. Трябва да се наблегне най-вече върху развитието на научноизследователската дейност и развитието, консолидацията на европейската промишленост и по-доброто трансатлантическо сътрудничество за да да се подпомогне трансформирането на европейските сили. В това отношение призивите "купувай американско" и "купувай европейско" са крайно контрапродуктивни.

Европа има нужда от по-голяма интеграция в областта на отбраната, за да реализира целите си
Предвид политическите и бюджетните ограничения с които европейските столици се срещат при увеличаване на отбранителните си бюджети е очевидно, че единственият начин да бъдат преодолени съществуващите проблеми и същевременно съществено да бъдат подобрени европейските отбранителни способности, е да се постигне по-добро ниво на отбранителна интеграция. Това означава координиране на усилията на отделните европейски страни, ЕС и НАТО, с цел да се създаде подобрен и взаимозависим набор от колективни отбранителни способности, които да посрещнат бъдещите нужди на Европа в областта на отбраната. Това трябва да бъде направено с разбирането, че интеграцията не трябва да ограничи възможността на отделни страни да участват, или не в определени военни мисии. Ето защо ние стартирахме едногодишно изследване за това как би могло да се повиши нивото на отбранителна интеграция в Европа. Възможни са различни модели на отбранителна интеграция. Европейските страни биха могли да обединят своите национални ресурси за създаване на комбинирани подразделения и способности, с по-малко разходи и на по-ниска цена, като така те биха постигнали по-големи военни способности, отколкото самостоятелно. Този подход е привлекателен особено що се касае до създаването на по-активни, многосъставни сили. Отделните държави ще могат също да се включат в разработването на специфични способности (като транспортни самолети и кораби с голям радиус на действие, безпилотни самолети или химически, биологични, радиологични и ядрени (CBRN) отбранителни подразделения), които впоследствие могат да се използват като част от мисиите за колективна сигурност в рамките на ЕС или на НАТО. И накрая, друг начин за придвижване напред на отбранителната интеграция е съгласуването на доставките, чрез търсенето на големи по мащаб икономии при закупуване на скъпа екипировка като самолети, посредством използването на едни и изпълнители на поръчките.

В заключение, европейските страни трябва да ускорят постигането на военните способности, което ще им позволи да поемат своята част от отговорността за глобалната сигурност. Ние вярваме, че по-нататъшната интеграция в Европа е от голямо значение за адекватното посрещане на отбранителните й нужди, както сега така и в бъдеще. Ето защо ние препоръчваме на европейските лидери да:

• поемат по-ясни задължения за постигане на по-високо ниво на отбранителна интеграция и взаимозависимост, с цел увеличаване на европейската ефективност по време на военни операции и максималното увеличаване на ползите от разходите за отбрана;
• приемат по-ясни и категорични роли и отговорности, както в рамките на НАТО, така и в рамките на ЕС, основани върху обща визия и съобразени със сравнителните предимства на различните страни;
• разработят общи планове за повишаване на необходимите способности. Тези планове би трябвало да формализират ролите, отговорностите, договореностите за ресурсите и своевременното изпълнение на определените резултати;
• преустроят основно дефиницията на процедурите, потребностите и военното планиране, за да се фокусира по-скоро върху резултатите, отколкото върху вложените усилия, и като да се даде водеща роля на Съюзническото командване за трансформация на НАТО;
• ускорят реализирането на Силите за бърз отговор на НАТО и на бойните подразделения на ЕС, като основен двигател на отбранителната интеграция и трансформацията;
• обмислят създаването, под командването и съответно в рамките на НАТО или на ЕС, на многонационални сили, които биха могли да служат като многосъставни или активни, като по този начин отделните държави ще бъдат освободени от включването на подобни способности във военното си планиране;
• засилят ролята на Военните комитети на ЕС и НАТО, с оглед на по-добрата координация и безконфликтното изпълнение на инициативите, както на ЕС, така и на НАТО;
• насърчат новата Европейска агенция по отбраната, в сътрудничество с Военния комитет на ЕС, да наблюдава и определя напредъка при постигането на тези цели, включително като извършва периодично непосредствени прегледи на предприетите действия, систематизира приоритетите, да дава препоръки за бъдещи стъпки;
• подобрят координацията на изследванията в областта на европейската отбрана и усилията за развитие, като се стремят към повишаване на консолидацията на европейската индустрия и работят съвместно с администрацията на Съединените щати и Конгреса, за премахване на пречките пред по-доброто трансатлантическо сътрудничество в областта на доставките.

Осъществяването на тези препоръки изисква подновените трансатлантически отношения, при които всяка страна ще трябва да се отнася към другата като партньор. Не трябва да се пренебрегва и влиянието на личностите, изпълняващи длъжностите на държавни и правителствени глави, военни ръководители и ръководители на НАТО и Европейския съюз. Неуспехът от евентуалното значимо подобряване на колективните европейски способности в областта на отбраната през следващите години, би имал изключително негативно отражение върху способността на Европейските страни да се защитават и да устояват собствените си интереси, върху жизнеспособността на НАТО, като съюзник, и способностите на европейските страни да партнират със САЩ пълноценно, за да посрещат общите предизвикателства пред сигурността. В този смисъл, интеграцията в областта на отбраната е не само една привлекателна идея, а необходимост.

Европейския институт за изследвания на сигурността
"Европейска отбрана - предложение за Бяла книга", 2004
http://www.iss-eu.org/chaillot/wp2004.pdf

Европейският съюз (ЕС) е уникален пример за преодоляването на противоречия и конфликти между група държави. Резултатът от половин вековния процес на интеграция в Европа е безпрецедентно в нейната история ниво на стабилност и сигурност. Но съвременната международна обстановка не споделя същите характеристики. В ерата на глобализацията нито един субект на международните отношения не е неуязвим на рискове и заплахи за сигурността му. Това което се случва непосредствено до или на хиляди километри от границите на ЕС, неминуемо оказва влияние върху него, било то директно или индиректно. Отговорът на ЕС на съвременните предизвикателства за сигурността му бе да положи през последните десет години усилия за подобряване на военно-отбранителните си способности. Но дали предприетите стъпки са действително адекватни на съвременните заплахи и дали избраната посока за по-нататъшно развитие на европейската отбранителна политика е наистина подходяща?

Тези въпроси са обстойно анализирани в доклада на Европейския институт за изследвания на сигурността "Европейска отбрана - предложение за бяла книга" (пълният текст на документа може да бъде намерен на http://www.iss-eu.org/chaillot/wp2004.pdf). В доклада е направен подробен преглед на възможно най-широк спектър аспекти засягащи Европейската политика за сигурност и отбрана (ЕПСО), както и са направени предложения за възможни посоки на развитие отбраната и сигурността.

Този документ може да бъде разгледан като подробен наръчник за същността и развитието на ЕПСО, който предлага при това и теоретични виждания за бъдещето на ЕПСО. На фона на анализа на съвременната международна обстановка - "новите и традиционните заплахи за международната сигурност, новата Европа и новата Америка" - са представени причините за създаване на ЕПСО и нейното развитие до момента. Но същинската част на "Предложението за бяла книга" са разработените в него евентуални стратегически сценарии, в които ЕС може да бъде въвлечен. На базата на разгледаните теоретични ситуации са представени недостатъците и слабите страни на ЕПСО. В заключение, експертите работили върху този документ предлагат списък от препоръки за преодоляването на проблемите пред ефективността на европейските отбранителни способности.

Уеб страници
Христо Чорбаджийски

Европейска агенция по отбраната

В контраст с останалите общоевропейски политики, ЕС има малък напредък по отношение координацията на отбранителната политика. Причината за това е традиционното нежелание на правителствата да отдават суверенитета си върху отбранителните си политики, на наднационални организации като ЕС. Но войните на територията на бивша Югославия в края на миналия век показаха колко неефективни са действията на европейските правителства, когато се опитаха да работят по отделно. За да се избегнат неуспехи, подобни на тези в Босна и Херцеговина, държавите членки на ЕС през последните 5-6 години значително ускориха развитието на ОВППС и ЕПСО. Те се водят от идеята, че ако работят съвместно при една евентуална бъдеща гражданска, етническа или военна криза, ще постигнат по-добри резултати.

ЕС пое ангажимент да поеме контрола над мироопазващата мисия в Босна и Херцеговина от НАТО. Поемайки тази отговорност правителствата на държавите-членки на ЕС, все по-често се сблъскват с въпроса какви войски и въоръжение са им нужни, за да изградят адекватни военно-отбранителни способности. В този контекст миналата година Европейският съвет взе решение за създаването на междуправителствен орган по военно-отбранителните способности на ЕС. А на 12 юли тази година Европейския съвет издаде решение за създаването на Европейска агенция по отбраната (ЕАО). Главната цел на тази агенция е да подкрепя усилията на страните членки и Европейския съвет за подобряване европейските военно-отбранителни способности в рамките на Европейската политика за сигурност и отбрана (ЕПСО). В по-тесен смисъл в ЕАО са заложени следните конкретни цели и задачи:

• да развие военно-отбранителни способности за управление на кризи;
• да подпомогне Европейското сътрудничество във въоръженията;
• да спомогне за подобряването на Европейската отбранителна индустриална и технологична база и за създаването на конкурентноспособен на международно ниво пазар за европейската военно-отбранителна промишленост,
• да ускори развитието на Европейските изследвания и технологии в областта на отбраната.

Що се отнася до институционалните аспекти на ЕАО, то тя е изключително в правомощията на Европейския съвет. Европейският съвет в състав министри на отбраната на държавите-членки взема решения за структурата и работата на ЕАО. За ръководител на агенцията e определен Върховния представител на ЕС за Общата външна политика и политика на сигурност (ОВППС) на ЕС, а фактическото управление на ЕАО е поверено в ръцете на Управителен съвет, състоящ се от министрите на отбраната на желаещите да участват в нея страни-членки, както и представител на Европейската комисия.

ЕАО за разлика от другите органи на ЕС не е част от същинската институционална рамка на Съюза, макар и е оглавявана от Върховния представител на ЕС за ОВППС. Нещо повече, тя не е съпоставима и с традиционните национални отбранителни ведомства, защото дейността й по никакъв начин не е концентрирана върху поръчки за военно-отбранителни доставки - на ЕАО не е осигурен собствен бюджет. На този етап същинската задача на ЕАО е да съгласува военно-отбранителните способности на държавите членки на ЕС и така да спомага за развитието на ЕПСО.

Център за изследване на западната политика (ЦИЗП)
http://www.westernpolicy.org/

Центърът за изследване на западната политика е водещият американски институт, извършващ анализи и прегледи на външната политика и политиката за сигурност на Съединените щати в Източното Средиземноморие и Южните Балкани. Целта на ЦЗИП. е да подкрепя и насърчава свободата, сигурността и демокрацията в един регион, който е в непосредствена близост до област,и предизвикващи международния ред, и е от жизненоважен интерес за Съединените щати.

Центърът осъществява своята мисия като:

• осигурява експертиза, на чиято база политици, дипломати, военни и специалисти по въпросите на външната политика от САЩ и Европа могат да проектират успешни съюзи и да подсилят съществуващите връзки между страните от Югоизточна Европа;
• организира и ръководи програмирането на обществени дейности и изследвания в рамките на няколко проекта в областта на външната политика, които изследват Източното Средиземноморие, Южните Балкани, трансатлантическите отношения и междурегионалните отношения;
• публикува и разпространява оригинални есета, коментари и анализи, както и редовни доклади за отделни страни, директно и чрез медиите, адресирани до голям брой професионално заинтересувани читатели по целия свят, и като
• засилва мрежите между организации, институции и др., ангажирани с регионални въпроси и дейности.

Работата на Центъра е посветена на насърчаването на неформален дебат върху външната политика на Съединените щати в Югоизточна Европа. Той е и в пряка връзка с неправителствените организации и така осигурява обществени дискусии и форуми за интересите на САЩ и за разширяването на влиянието на западните международни организации в Източното Средиземноморие и на Балканите.

Центърът предлага интересни стажантски програми за студенти - добра възможност за млади хора да се включат в програми, занимаващи се с регионално политическо планиране. Повече за тези стажантски програми може да бъде намерено на сайта на Центъра: http://www.westernpolicy.org

Събития