Година 2, брой 7, март 2004г.

Съдържание:

Към читателите

Заплахи за регионалната и евроатлантическа сигурност
Джефри Левийн

За връзката между среда за сигурност и политика за сигурност
Благовест Ташев

Ролята на парламента в реформа на сектора за сигурност
Велизар Шаламанов

Членството в НАТО като национален стратегически приоритет
проф. Пламен Пантев

Нови публикации
Христо Чорбаджийски

Уеб страници
Христо Чорбаджийски

Събития

Към читателите

Предлагаме на вниманието ви седми брой на бюлетина "Проблеми на сигурността и реформа на сектора за сигурност".

На 26 февруари в гр. София се проведе конференция "Изпълнение на задълженията, произтичащи от членството в НАТО", организирана от Института за евроатлантическа сигурност и посолството на Съединените Щати в гр. София. От изнесените доклади публикуваме изказването на първия секретар на американското посолство Джефри Левийн, който посочва някои от най-важните промени в средата за сигурност и появата на нови предизвикателства пред регионалната и евроатлантическа сигурност. Публикуваме и статия от Благовест Ташев, която е съкратен и преработен вариант от неговия доклад пред същата конференция. В нея се посочва, че голяма част от дискусията за сигурността в България се съсредоточава върху изброяването на новите заплахи и рискове и нуждата от членство в НАТО като средство за постигане на сигурност. Това, което е необходимо обаче, е дебат за необходимите промени в политиката за сигурност, за да стане тя адекватна на новата международна среда.

В своя статия Велизар Шаламанов дискутира ролята на парламента в реформата на сектора за сигурност в светлината на приключващия Стратегически преглед на отбраната. Правителството на България има решаваща роля в изграждането на системата за отбрана, но този процес не може да бъде ефективен и няма значително да увеличи сигурността на страната без активната роля на парламента. Само така може да се осигури прозрачност, която от своя страна спомага за отчетността на правителството пред обществеността и в крайна сметка осигурява легитимността на политиката за сигурност.

В следващата статия, проф. Пламен Пантев посочва някои от стъпките, които България трябва да предприеме, за да може да се превърне в достоен член на НАТО. Постигането на членство в Алианса не е края, а началото на процеса на интеграция в евроатлантическата система за сигурност и постигането на тази цел изисква комплексни усилия.

Накрая, Христо Чорбаджийски прави преглед на една нова публикация и представя два интересни уеб страници на организации, работещи в областта на изследванията на сигурността.

Както винаги ние очакваме с нетърпение вашите отзиви за съдържанието на този бюлетин и приветстваме приноса ви към целите на тази публикация. Можете да намерите минали броеве на този бюлетин на адрес: http://www.mediapool.bg/site/security

От издателите

Заплахи за регионалната и евроатлантическа сигурност
Джефри Левийн
първи секретар в посолството на САЩ в България

През 1998 имах възможност да завърша магистърска програма в Националния университет за отбрана във Вашингтон. Този период беше много интересен за всички, които работеха в областта на отбраната и се занимаваха със стратегическото планиране на Съединените Щати. Студената война беше свършила и повечето американци очакваха така наречения "мирен дивидент", който трябваше да доведе до по-ниски разходи за отбрана и изобщо по-малко внимание към проблемите на сигурността.

В същото време, въпреки изчезването на ясно дефинираната стратегическа заплаха в лицето на Съветския Съюз и Варшавския договор, нашите военни стратези се изправиха пред една по- неопределена среда за сигурност. Някои от тях настояваха за промяна на вниманието в посока към други най-вероятни противници. Но много от нашите военни стратези достигнаха до заключението, че оценката на бъдещите заплахи за сигурността и подготовката за тяхното отразяване изискват значително променен поглед върху света, нов светоглед.

За пръв път в историята на САЩ най-голямата заплаха за нашата колективна сигурност произлиза от така наречения "несиметричен противник". Този нов противник включва идеологически терористични групи, които през 1998 очевидно не бяха такава значителна заплаха в сравнение с периода след 11 септември, а също така и международни престъпни мрежи, наркокартели, престъпни военни организации, опериращи главно извън официалния контрол на правителствата и понякога на териториите на провалени държави. Това са истинските заплахи в сегашния период.

Тези сили се наричат несиметрични, защото въпреки, че притежават много малки способности в сравнение с тези на своите цели, те представляват значителни и реални заплахи. Да вземем НАТО например. След завършването на последната вълна на разширяване, Алиансът ще притежава повече от 2 милиона военнослужещи и повече от 3 хиляди бойни самолета. Да не говорим и за ядрените му способности. В традиционната битка не съществува военна мощ, която да се наложи над такава сила. Въпреки това, страните от НАТО бяха нападнати и дадоха жертви.

Несиметричният противник обикновено не търси традиционно дефинираната победа, която се възприема като придобиване и контрол върху територия. В някои случаи е дори трудно да се разбере какво точно се опитва да постигне този противник. Но това, което го прави успешен противник е способността да осъществява операции, като в същото време запазва организацията си.

Когато говорим за реалните заплахи за регионалната и евроатлантическата сигурност в сегашната международна среда, имам предвид главно тези несиметрични заплахи и условията, които ги подкрепят.

В този район, те включват потенциално нестабилни държави, където липсата на достатъчно ефективно правителство създава неблагоприятна среда; организираната престъпност, особено нейната способност да пере пари в международната система и да избягва граничния контрол; наркокартелите - още една форма на организирана престъпност с нейната способност да акумулира огромни финансови средства, които корумпират и игнорират легитимните власти.

Евроатлантическата общност постави добро начало в идентифицирането и оценката на тези заплахи. Постепенно се налага убеждението, че нетрадиционната роля на НАТО в мироопазващи операции и операции извън обичайния район на действие, трябва да се превърне в традиционна мисия, за да може да се попречи на несиметричния противник да експлоатира нестабилните райони. Международните усилия за идентифицирането и конфискацията на финансовите ресурси на терористичните и криминални организации стават все по-ефективни. Бяха създадени множество международни формални и неформални инициативи, чиято цел е да контролират движението на леки оръжия и оръжия за масово поразяване.

Освен това, все повече се налага мнението, че колективната отбрана е наистина колективна. За България и другите нови членки на НАТО това означава преди всичко придържане към съюзническите им задължения и успешно изграждане на модерни, професионални въоръжени сили, способни да се разгръщат и действат съвместно и готови да защитят сигурността на националната територия и сигурността на съюзниците.

След 11 септември 2001 г. аз, както и много други американци, се опитахме да намерим исторически паралел, който да направи терористичните атаки разбираеми и което е по-важно - да ни подскаже как да се защитим от тях в бъдеще. Най-близкия паралел, който намерих, беше заплахата предизвикана от пиратите през 18-ти и 19-ти век. Те нападали главно търговските кораби, които били защитавани от националните военноморски сили. Днес пиратите са романтични герои, но в миналото са били реална заплаха, която е тероризирала търговците и пътниците в океаните. Като съвременните ни несиметрични врагове тези пирати нямали способностите да се сражават с военни флотилии, но били много ефективни срещу единични цели. Тази заплаха съществувала или с подкрепата на някои държави или оперирали на територии, които били извън държавен контрол. Тя била премахната едва, когато възникнало стабилно сътрудничество между мореплавателните нации. Държавите загубили интерес от предоставянето на територии за действията на пиратите и постепенно те били елиминирани. Същият вид регионално, трансатлантическо и международно сътрудничество днес, подкрепено от адекватни военни способности, е най-добрия начин за гарантиране на колективната ни сигурност.

За връзката между среда за сигурност и политика за сигурност
Благовест Ташев

Напоследък обществения дискурс за националната сигурност в България е доминиран главно от изброяване на многобройни нетрадиционни заплахи, рискове и предизвикателства и в последствие общи заключения за нуждата от членство в евроатлантическите структури като средството за защита срещу тях. Тревожното в този дискурс е липсата на свидетелства за задълбоченото разбиране на новата среда и съответно - обоснована формулировка на новата политика за сигурност. Вместо това, дискурсът е усвоил модерната риторика за сигурност без задължително да включва задълбоченото разбиране на смисъла зад тази риторика. Затова и популярното мислене за сигурността разглежда членството в евроатлантическата система за сигурност като панацея вместо като един съществен елемент от националната политика за сигурност. Това неадекватно обяснение за връзката между новите заплахи и членството на България в НАТО е породено от неадекватна концептуализация на сигурността в новата среда. В предишни публикации на този бюлетин са се появявали статии, които са дискутирали новата среда за сигурност, като особено внимание е отделяно на новите заплахи, рискове и предизвикателства пред националната сигурност. И в бъдеще ще продължаваме да отделяме място на този важен въпрос. В настоящата статия обаче, обръщаме внимание на предизвикателствата пред националната политика за сигурност, породени от съществуващите заплахи и рискове? Или с други думи, какви са последствията от новите заплахи, които включват международни терористични организации, разпространение на оръжия за масово поразяване, престъпни държави, етнически конфликти, миграционни движения, международни криминални мрежи, разпадащи се държави, природна деградация и други?

Ролята на въоръжените сили
Едно от последствията от новите заплахи е намаляващата и променящата се роля на въоръжените сили в осигуряването на сигурността. В миналото традиционната заплаха беше свързана с въоръжената агресия, тоест заплаха за териториалната цялост и суверенитета на държавата. След като новите комплексни заплахи не са предимно военни по своя характер, е нормално да се очаква, че адекватната политика за сигурност трябва да интегрира различни инструменти за отговор, включително политически, военни, полицейски, икономически, разузнавателни и други. Не случайно, тенденцията в някои държави е, политиката за сигурност да се изгражда на основата на мрежа от взаимодействащи институции, включително и с такива на международни партньори.

Превантивна политика за сигурност
Едно от най-важните последствия от новите заплахи е необходимостта от формулирането и приложението на изпреварващи и превантивни действия от страна на държавата. В новата среда държавите не могат да си позволят да чакат заплахите да се материализират, за да имат те легитимното право да им противодействат. По време на студената война политиката за сигурност се основаваше на стратегията за възпиране - система от действия и политика, които имаха за цел да убедят опонента да не предприема агресия или други действия. При тази стратегия например, оръжията за масово поразяване (ОМП) бяха възприемани като възпиращо средство, което трябва да бъде използвано след като всички други средства са изчерпани. В новата среда обаче, терористични групи разглеждат ОМП като средство за първа употреба, тъй като то е единственото, което им дава възможност да нанесат тежки поражения срещу държави, разполагащи с въоръжени сили, които ги превъзхождат във военни способности. Затова държавата не може да си позволи да прилага стратегия на възпиране срещу противник, който не желае да бъде възпрян. Алтернативата е да се прилага стратегия, която приема, че опонента трябва да бъде елиминиран преди да е имал възможност да нанесе поражения, тоест необходима е изпреварваща стратегия. Тази стратегия е част от така наречената превантивна политика, която включва не само военни, но и политически, икономически и други стратегии. Това се отнася не само за действия срещу терористични групи, но и за поддържането на стабилни институции и изграждането на демокрация в слаби държави, елиминирането на престъпни групировки справянето с условията, които ги пораждат, поддържането на режими за неразпространение на оръжия за масово поразяване и така нататък. Във всички случаи са необходими действия, много преди рисковете да се превърнат в реални заплахи.

Политика за сигурност - далеч от границите
В новата среда за сигурност е по-вероятно заплахите да се зараждат далеч от националната територия. Така например, трафикът на наркотици започва от региони на производство, които могат да бъдат на хиляди километри от страната, в която се пласира крайния продукт или се изпират парите от търговията. Следвайки тази логика, адекватната политика за сигурност предполага действия насочени към райони далеч от територията на държавата, която понася заплахите. С други думи, държавата не може да действа срещу заплахите единствено на своя територия, а трябва да "отиде" при източниците на заплахите. Това е една от най-проблематичните стратегии, защото международното право все още твърде консервативно разглежда националния суверенитет като неприкосновен и не позволява намесата във вътрешните работи на държавите. Очевидно съществува противоречие между принципа за ненамеса и необходимостта, призната вече от повечето държави, за превантивни и изпреварващи действия в райони, които са потенциални източници на заплахи.

Сигурността е неделима
Традиционното мислене в миналото твърде често възприемаше политиката за сигурност като игра с нулев резултат - колкото по-мощна е една държава в сравнение с други, толкова по-сигурна е държавата. В новата среда обаче, не е възможно сигурността на една държава да е за сметка на други държави. Тоест, сигурността става неделима - несигурността в една държава неизбежно поражда несигурност в други държави. Затова адекватната национална политика за сигурност изисква многостранни подходи, които не изключват райони и държави; държавите не са в състояние да постигнат сигурност самостоятелно. Това предполага, че държавите нямат нужда да изграждат пълен инструментариум от способности за постигане на сигурност, тъй като много от тези способности могат да бъдат представени от съюзници и партньори. Така националната политика трябва да постигне интегриране в рамките на една съюзническа политика за сигурност. Може да се твърди, че по тази логика се постига известна степен на денационализация на политиката за сигурност, при която се преминава от национална политика към общността политика за сигурност. Затова и например се говори за евроатлантическа сигурност, а не за сигурността на отделните държави в тази общност.

Приоритизация на заплахите
По време на студената война системите за отбрана бяха изградени да водят високо интензивен, тотален конфликт. В новата среда такъв конфликт е много малко вероятен, за сметка на това най-вероятните конфликти са от нетрадиционен вид. Нещо повече, много от заплахите не могат да бъдат елиминирани с въоръжена сила. Затова в новата среда системата за сигурност трябва да се трансформира, за да е адекватна на новите заплахи. Тоест, системата за сигурност трябва да се пригоди за справяне с най-вероятните сценарий за конфликти вместо за най-малко вероятните. Това се определя от съществуването на нов баланс между вероятни и невероятни сценарии за конфликти породени от нови заплахи и рискове. Така например, много по-вероятно е, една система за сигурност да се сблъска със заплахите представлявани от международния трафик на наркотици, отколкото с участието в ядрен конфликт.
Изброяването на предизвикателства пред съвременната политика за сигурност породени от новата среда не може да бъдат изчерпателно в рамките на тази кратка статия. Във всички случаи обаче, могат да бъдат представени рамките, в които трябва да се мисли за връзката между нова среда и адекватна политика. В следващия брой ще посочим по-конкретно, какви са последствията за българската политика за сигурност.

Ролята на парламента в реформа на сектора за сигурност
Велизар Шаламанов
съпредседател на коалиция "Реформа на сектора за сигурност"

Вече повече от година тече стратегически преглед на отбраната, политическата му рамка от септември 2003 г. е в парламента и чака одобрение, вероятно след сериозна дискусия. Предстои дебат по първите сериозни промени на Закона за отбраната и въоръжените сили, свързани с участието на България в операции на НАТО, ЕС и коалиции на желаещите по неутрализиране на сериозните рискове и заплахи за нашата сигурност. Предстои и ратификация на членството ни в НАТО в нашия парламент, а в края на април - вече като страна член на Алианса - отново българският парламент вероятно ще гласува и окончателния доклад по стратегическия преглед на отбраната, като заедно с това определи дневния ред за реформа на сектора за сигурност години напред.

Към момента не са известни изводите и препоръките на стратегическия преглед, организиран в съответствие с РМС 262/22.04.2003г.; не са представени широко в обществото резултатите от семинара по прегледа от началото на февруари в Пловдив, но се проведоха редица важни конференции (виж. справката за събитията в сферата на реформа на сектора за сигурност в края на бюлетина), организирани от различни неправителствени институти около коалиция "Реформа на сектора за сигурност", които очертаха експертни мнения и по-широки обществени очаквания от завършващия през април стратегически преглед. Съвсем скоро коалицията ще представи и свия доклад #6 за предизвикателствата към парламента при членството в НАТО. Всъщност, очакванията най-вече са насочени към парламента, в частност към парламентарната комисия по външна политика, отбрана и сигурност и тази по вътрешна сигурност и обществен ред, които да организират слушания на експерти и осигурят широк вътрешен дебат по цялостното състояние на сектора за сигурност - как българите искат да изглежда той и по какъв начин това да бъде постигнато при наличните ресурсни ограничения.

Краткият преглед на публичните дискусии позволява да се открои следния списък от въпроси за вземане на решения в парламента:

1. формиране на професионален пул от сили за участие в операции, включващи както сили на армията, така и такива от МВР, гражданска защита, медицински и спасителни екипи, групи за гражданско-военно сътрудничество и следконфликтно възстановяване (дали част от тези сили ще се наричат сили за реагиране, експедиционни сили, сили за развръщане зад граница е вторичен въпрос)
2. определяне на компонентите от горните сили за принос към силите за отговор на НАТО (NRF), силите за бързо реагиране на ЕС (ERRF), силите за колективна отбрана на НАТО, сили за принос към операции на ООН, ОССЕ, коалиции на желаещите, както и реалното участие в операциите в Босна, Косово, Афганистан и Ирак;
3. формиране на законово регулиран орган за планиране и управление на съвместните операции на нашите сили в мирно време и ясни отговорности на всички, участващи във вземането на решения по участието в операции, като се гарантира самостоятелност на командващия операциите в рамките на получения ясен мандат, включително и спрямо началника на ГЩ или главния секретар на МВР;
4. приемане на ресурсно, законово и организационно осигурена програма за професионализация на сектора за сигурност и евентуално отпадане на наборната служба в разумен срок;
5. приемане на програма за модернизация (рекапитализация) на сектора за сигурност, със съответна ресурсна рамка, промени в закона за обществените поръчки и създаване на агенция за развитие на отбранителни способности, изследвания и доставки;
6. приемане на график за преглед и промяна на Конституцията, законите, политическите документи (концепции, доктрини, стратегии) по въпросите на сигурността и сектора за сигурност;
7. изпреварващо преодоляване на законовите празноти по защита на населението и инфраструктурата при бедствия, аварии, катастрофи и в следствие на други извънредни ситуации, включително терористични актове;
8. ускорен преглед на съществуващите норми и развитие на единна регулация на дейността на специалните служби с цел изграждане на добре координирана и ефективно работеща разузнавателна общност;
9. преглед на състоянието и перспективите пред българската отбранителна индустрия и академична / изследователска общност по проблемите на сигурността и отбраната и усъвършенстване на нормативната база за развитието й в процеса на интеграция в НАТО, ЕС и трансформация на сектора за сигурност;
10. въвеждане на единна система за програмно ресурсно управление в сектора за сигурност за повишаване на прозрачността, отчетността и ефективността.

Коалиция "Реформа на сектора за сигурност" планира превод и издаване на български език на придобилия световна известност "Наръчник на парламентариста по контрол на сектора за сигурност", подготвен преди година от Женевския център за демократичен контрол на въоръжените сили във взаимодействие с Интерпарламентарния съюз. При желание от парламента коалицията е в състояние чрез своите експерти и развита международна мрежа да подпомогне в експертно отношение членовете на парламентарните комисии и техните сътрудници за реализиране на истински национален план за реформа на сектора за сигурност. Впрочем, такова усилие е най-достойното "честване" на приемането ни в НАТО и ЕС, истински израз на националния консенсус и тематично сътрудничество по най-съществения за държавата въпрос - сигурността на гражданите, обществото, страната и евроатлантическата общност.

Паралелно и в пряка връзка с изложеното по-горе по вътрешните аспекти в реформа на сектора за сигурност - основно отбранителния му компонент в дневния ред, все по-настойчиво завоюват място още няколко въпроса, очакващи сериозни парламентарни решения, а естествено преди това - дебати в подготовка на срещата на върха в Истанбул:

1. съюзническо присъствие в България;
2. българско присъствие в Алианса и страните от НАТО;
3. визия за невоенното участие на България в НАТО - наука и технологии, образование, гражданска инфраструктура, бизнес като цяло;
4. роля на България като страна на успешния преход в развитие на Програмата партньорство за мир в Западните Балкани, Черноморския регион, Кавказ и Средна Азия;
5. участие на страната ни в Средиземноморския диалог, както и в обхвата на големия Близък Изток;
6. развитие на връзките сигурност - бизнес в горните региони;
7. координация и по възможност ефективна интеграция на българските политики в НАТО, ЕС, ОССЕ, ООН и други организации, при развитие на динамиката на регионалното сътрудничество и двустранните стратегически партньорства.

Прегледът на горния списък от въпроси показва, че той не може да бъде адресиран само от администрацията. Развитието на публично-частното партньорство на проектна основа в най-голяма степен може да се гарантира от парламента, който свързва интересите на гражданите (гражданското общество), тези на бизнеса и политическите партии с реалната политика на изпълнителната власт, намираща се под парламентарен и чрез него - граждански контрол.

Успешното решаване на горните въпроси, което ще рече намиране на отговорите в резултат на информиран дебат и с поемане на ясна политическа отговорност, ще ни позволи 2004 г. настина да се превърне в година на новия проект за България - не проект "НАТО" или "ЕС", а проект "България - страна с добро управление и достойни, свободни граждани". Ако пропуснем този шанс сега, то 2004 г. за някои ще се свързва с приключването на План 2004, а за други с фразата "да дойде НАТО да ни оправи", но едва ли ще останат достатъчно хора да поемат отговорността за българските решения по приемане на План 2009.

Членството в НАТО като национален стратегически приоритет
проф. Пламен Пантев

Българската историческа памет и непосредственият опит на страната от последните 14 години моделираха традиционната потребност за запазване, развитие и просперитет на нацията в осъзнат национален интерес от членство в НАТО. Въпреки взаимното влияние на многобройни вътрешни и външни фактори и интереси той не се оказа плод на някакъв компромис. Членството в НАТО, без да противоречи на многобройни други частни интереси, отрази едновременно и в равна степен потребността на всички групи в българското общество за съществуване, развитие и благоденствие в съвременния свят. Изпитанията на прехода от една обществена система в друга в условията на близо десетгодишни конфликти на границата на страната съществено мотивираха осъзнаването на необходимостта от членство в НАТО.

Ценността и приоритетният характер на този национален интерес не могат да бъде оспорвани текущо или в по-продължителна перспектива поради частни или други, по-общи мнения. Динамиката, дори повратите във вътрешнополитическия живот не могат да повлияват на националния интерес за членство в НАТО без да предизвикват по-мащабни поражения на цялата система от интереси на страната.

Не трябва да забравяме как нелеко нацията ни постигна така очаквано съгласие и повишена вътрешна устойчивост и сцепление в резултат на осъзнаването на този интерес - гаранция за нови, благодатни за България перспективи.

Възможността националният интерес за членство в НАТО да встъпи в противоречие с други национални интереси - поради вътрешни или външни причини, не може да намали приоритетната му стойност. Той е такъв национален интерес, който гарантира сигурността на цялата система от други национални интереси.

Членството в НАТО е гаранция и за реализиране на ценности, които българското общество постави в основите си и прие да следва в своята историческа съдба: свобода, мир, сигурност, демокрация, частна собственост, свободна пазарна инициатива, върховенство на закона, уважение на човешките права и индивидуални свободи, развитие на отворено общество с надеждни механизми за граждански демократичен контрол, участие на България в гражданското демократично пространство и зона на сигурност, наречени евроатлантическа общност.

Актуалното запазване на жизнеността на националния интерес за членство в НАТО има едно голямо предизвикателство с вътрешно-национални и международно-системни характеристики: как страната ни да бъде на равнище при изпълнение на обещанието си, че ще бъде лоялен и ефективен съюзник в условията на вътрешни противоречиви процеси в трансформиращия се Алианс и все още развиващи се икономически, политически и социални структури на преходното ни общество. Отговорът на този проблем следва да търсим в три основни направления:

• какъв член на НАТО ще бъде България?
• каква ще е ролята на страната в черноморско-каспийския регион?
• как ще участваме в борбата срещу тероризма и организираната престъпност?

Какъв член на НАТО ще бъде България?
По-лесната част на отговора на този въпрос е, че страната ни ще запази и ще подобрява качеството на изискуемия в НАТО процент от СОП, който се посвещава на военния бюджет. Намаляването през последната година на около 2.4% не излиза от зададените рамки от 2 %, но качеството на българските 2.4% е все още твърде ниско и трябва да се усъвършенства.

В известен смисъл България успява да се справя и с нелеката задача да участва пряко със свои мироопазваши сили в решаването на трудни задачи на пост-конфликтно възстановяване под егидата на ООН или в рамките на коалиция от държави. Българският воин заслужава още по-голямо обществено внимание и грижа както при трудната цялостна подготовка, така и при всички детайли на мисиите си зад граница.

България доказа, че може да бъде адекватен съюзник при взимането на тежки международно-политически решения по въпроси на сигурността в международни организации. След приключването на мандата на България като непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН страната ни ще поеме не по-малко отговорната мисия да председателства ОССЕ. Политиката на Алианса ще очаква да намира реализацията си посредством разумното българско председателстване.

Изключителна деликатност и добро балансиране на различните фактори се изисква при ориентирането в протичащите разминавания между НАТО и ЕС, както и между САЩ и ЕС. Всяка една конкретна сложна ситуация ще изисква специален анализ и решение, но България принципно следва да настоява, че днешният свят изисква да бъде разглеждан като поле за сътрудничество на ЕС със САЩ, а не като терен за конкуренция между тях и контрабалансиране на "доминантните САЩ" от "загрижения за многополюсния свят ЕС". Само в такъв контекст е възможно запазването на националния интерес за членство в НАТО във всичките му измерения.

Непосредствено ключово значение за това как ще се оценява българската лоялност в НАТО и с какво доверие ще бъдем възприемани от съюзниците си е как ще съумеем да реформираме разузнавателните си служби и как съюзниците ни ще оценят тези реформи. Четири фактора пораждат особено притеснение сред отговорните среди на НАТО във връзка с реформирането на разузнавателните служби на България и другите кандидатки:

Първият е, в каква степен е постигнат гражданският демократичен контрол над разузнавателните служби и техните операции. В този смисъл е важно да се мотивират гражданите да се ограмотяват по въпросите на разузнаването, за да могат да го контролират. Това изисква демистификация на разузнаването при условията на запазване и повишаване на ефективността му в служба на отбраната на страната и на осъществяване на граждански демократичен контрол.

На следващо място се налага подпомагане на формирането на политическа култура, която подкрепя законната роля на разузнаването в условията на демокрацията и която не допуска изтичането на разузнавателна информация за лични или политически цели. Едновременно с това тази култура не трябва да позволява на разузнаването да се развилнява, материализирайки в обществото и политиката концентрираната си информационна мощ.

Накрая въпросът е относно селекцията, обучението и изобщо цялостната подготовка на професионалните разузнавачи - тези, които се специализират като професионални служители на държавата. Трябва да се разбере добре от всички, че тази професия - за разлика от много други професии, включително в условията на демокрацията, подлежи на контрол от професионални норми и много рядко на външен контрол. Поради опасността от безнаказаност на тези професионалисти, обаче, в условията на преход на обществото към пълноценна демокрация се налага повече конкретизация на отчетността и на контрола отвън от такива структури и звена на държавата и обществото, които са напълно проникнати от спецификата и сложността на задачата. Но дори в условията на по-улегнало демократично общество ще се налага интелигентно справяне с дилемата в проблема за демократичния контрол над разузнаването - осъществяване на такъв контрол, но това да не става за сметка ефективното функциониране на разузнавателните служби в усилията да се защити нацията и държавата.

Вторият фактор е в каква степен реформата на разузнавателните служби е приведена в хармония и синхрон спрямо стандартните процедури на западните разузнавателни служби. Ключов в това отношение е въпросът за ранното пенсиониране на високопоставени офицери от времето на тоталитарния социализъм и рекрутирането на нови и некомпрометирани с прозападна ориентация офицери. Може да се каже, че това е въпрос на елементарен партийно-политически анализ, който не бива да поражда драматични реакции откъдето и да било.

Третият фактор е в каква степен е прекъсната връзката на националните разузнавателни служби и служители с руските разузнавателни и контраразузнавателни служби. Проблемът е, че САЩ и НАТО имат доказателства за провеждането на дезинформационни кампании и за събиране на разузнавателна информация от руското разузнаване в новите страни-членки и кандидати за членки на Алианса. Тези факти логично се свързват с продължаващите декларации на най-високо равнище от руски ръководители, че разширяването на НАТО е грешка и в Русия се възприема като неприятелски акт. Наивно е да се очаква, че бъдещите ни съюзници от НАТО ще свалят гарда си по този въпрос, защото по редица въпроси те действат като приятели и дори съюзници с Русия или защото ние не се задълбочаваме в анализа и действията си в тази област.

Суверенното ни поведение след края на 1989 г. означава преди всичко самостоятелен разностранен и задълбочен стратегически анализ и оценка на ситуацията на сигурност и адекватното реагиране на нея. Съществена част на тази ситуация се оказва, че е и мнението, възприятията и оценките на нашите съюзници, които също трябва задълбочено да изследваме. Освен това, самостоятелно следва да формираме позициите си съобразно изискванията на новата ситуация, без непременно да се очаква коректива на съюзническото мнение. Позитивното натоварване на връзките си с Русия очевидно ще трябва да реализираме по други начини и канали, например в контекста на многостранната обща борба срещу тероризма, а не по линия на безплатното източване на национален суверенитет от умели разузнавателни централи.

Четвъртият фактор е в каква степен се осигурява достатъчен бюджет и други ресурси за разузнаването и контраразузнаването, за да могат те да функционират ефективно.

В случая с България има и едно друго, допълнително притеснение и съмнение, поне до неотдавна, че трафикът на оръжие към Близкия изток, към държави с диктаторски и терористични нагласи имат някаква връзка с недостатъчно реформирани и адекватно контролирани разузнавателни и контраразузнавателни служби.

Във връзка с тези проблеми в отношенията с НАТО са и препоръките за значително стесняване на кръга на оправомощени лица, допускани до класифицирана информация на Алианса - от 1500 на 200. Не трябва да има съмнение, че НАТО самостоятелно ще провежда свои проверки преди да издава сертификат за достъп до подобна информация на Алианса. Това изисква национално качествено справяне с този проблем, за да поддържаме образа си на лоялен и надежден съюзник.

Каква ще е ролята на страната в черноморско-каспийския регион?
Редица проблеми, които са дългосрочен ангажимент на НАТО, независимо от префокусирането на вниманието и на други конфликтни точки по света - Афганистан, Ирак, Средиземно море, ще продължат да са свързани с Балканите. Това са Босна и Херцеговина, Косово. Приемането на Хърватска, Македония и Албания в НАТО и на Сърбия и Черна гора - в Партньорство за мир са също значителен проблем пред НАТО. България като лоялен и ефективен съюзник ще трябва многопластово да дефинира своите задачи, мисии и отговорности, адекватно на ресурсите си, за да може Алиансът успешно да се справи с балканските си ангажименти.

Специфични задачи стоят пред НАТО и с оглед на деликатната черноморско-кавказко-каспийска ситуация и тенденциите към разширяване на Алианса в тази посока. България се третира както в контекста на интеграцията ни в НАТО така и на ЕС като съществен партньор и познавач отвътре на тези райони и процесите в тях. И тук страната следва да отговори на очакванията на съюзниците съобразно своите ресурси.

Нови публикации
Христо Чорбаджийски

Константин Димитров, редактор, Изпълнение на членските задължения на България. Пътят след Прага (София: Прокон, 2004).

В рамките на проекта "Изпълнение на членските задължения на България. Пътят след Прага", Институтът за евроатлантическа сигурност издаде наскоро едноименна публикация. Тя може би е първия опит за синтезиран и в същото време всестранен преглед на евро-атлантическия избор на България.

Екип от специалисти в областта на сигурността и отбраната прави опит в рамките на сто страници да представи на достъпен език всички по-важни аспекти на членството на България в НАТО. В трите раздела на публикацията е направен хронолигичен анализ на три основни етапа от евроатлантическия избор на България: предприсъединителен, присъединителен етап и бъдещето пълноправното членство в Северноатлантическия пакт.

В първата част анализа на новата среда за сигурност, на новите рискове и заплахи след края на Студената война и след 11 септември, е съчетан с исторически преглед на политическия и обществения избор България да се присъедини към НАТО. Във втория раздел е направен всеобхватен обзор на поетите след 21 ноември 2002 година политически, отбранителни/военни, структурни, финансови и юридически задължения и права на България по пътя й към пълноправно членство в НАТО. В последната част на публикацията са представени главните предизвикателства при трансформирането на сектора за сигурност на България като член на Алианса. Eдновременно с това е даден отговор на въпроса "Какъв ще е приноса на България като член на НАТО?".

Уеб страници
Христо Чорбаджийски

Група за анализ на международни кризи (ГАМК), Брюксел
http://www.crisisweb.org/

Група за анализ на международни кризи (ГАМК) е независима многонационална организация с нестопанска цел. Тя има представителства на пет континента, чиято цел е да предотвратяват и разрешават смъртоносни конфликти.
Подхода на ГАМК е базиран на принципа на пряк анализ на от мястото на конфликта. Екипи от изследователи работят в или в близост до страни, в които има опасност от избухване или подновяване на насилствен конфликт. На базата на събраната информация и направените оценки на място, ГАМК публикува редовни аналитични доклади, съдържащи практически препоръки насочени към ключови международни политици и организации. ГАМК издава и CrisisWatch, ежемесечен бюлетин, чрез който представя сбит преглед на повечето значителни конфликти или потенциални конфликти по света.Докладите на МГАК се разпространяват широко чрез e-mail и обикновена поща до официални лица в министерства и международни организации, а и могат да бъдат намерени на Интернет страницата на организацията, www.crisisweb.org.
ГАМК работи в близко сътрудничество с правителства и с факторите, които им влияят пряко, включително медиите, с цел да получи подкрепа за своите политически препоръки. Управителният борд на ГАМК включва изтъкнати личности от политиката, дипломацията, бизнеса и медиите, които директно подпомагат докладите и препоръките на организацията да достигнат до вниманието на високопоставени политици по целия свят.

Международен институт за стратегически изследвания, (МИСС), Лондон
http://www.iiss.org/

Международен институт за стратегически изследвания, (МИСС) е независим източник на информация относно международни стратегически въпроси, предназначена за политици, дипломати, международни бизнесмени, икономисти, военни, журналисти, академична и информирана общественост. МИСС изработва анализи на различните политически, икономически и социални проблеми, които могат да предизвикат нестабилност, както и на анализа на факторите, които биха допринесли за международно сътрудничество.

МИСС издава веднъж годишно The Military Balance - преглед на въоръжените сили по света и Strategic Survey - ретроспекция на политическите и военни тенденции през изминалата година. Института издава и the Adelphi Paper, анализ на главните стратегически въпроси; Survival, тримесечен журнал за международни отношения, както и Strategic Comments, съдържащ кратки студии по стратегически въпроси.

Благодарение на своята международна мрежа и контакти на високо равнище с правителства по цял свят, МИСС има възможност да организира редовни срещи между министри и правителствени представители от различни страни. Целта на тези срещи е да се обсъждат проблеми, които разделят или обединяват отделни държави.

Събития

19.02	"България, НАТО и ЕС: Българската политика за отбрана и сигурност след Брюксел (март 2003) и Копенхаген (декември 2002)", конференция организирана от Института за евроатлантическа сигурност и Фондация "Отворено общество" в гр. София.
20.02	"Бъдещето на европейската политика за отбрана и сигурност", международна кръгла маса организирана от посолството на Великобритания и Института за евроатлантическа сигурност в гр. София.
26.02	"Изпълнение на задълженията, произтичащи от членството в НАТО", конференция организирана от Института за евроатлантическа сигурност и посолството на Съединените Щати в гр. София.
18 - 20.04	Среща на работната група по Евроатлантическа сигурност към Консорциума на военните академии и институти по сигурността в Партньорство за мир в гр. Болоня, Италия.
19.04	22 - 25.09 14-та годишна Wilton Park конференция "Трансатлантическото сътрудничество в новата стратегическа среда" - организирана от SAIC, Лондон.